събота, 6 декември 2008 г.

Джинджифилови курабийки

Продукти 200 гр. мед 100 гр. кафява захар 60 гр. смлени бадеми 1 ч.л. какао 3 яйца 450 гр брашно 1 ч.л бакпулвер 1 1/2 ч.л. смлян сух джинджифил (може канела) 1 връх на нож (1 щипка) карамфил За украсяване 1 белтък 125 гр. пудра захар бои за сладки (може да се замени с готови)
Приготовление Медът се затопля на водна баня заедно със захарта, докато се разтвори напълно. Оставя се да охлади, след което сместа се добавя към бадемите, какаото и яйцата и се разбърква. След това се пресява брашното с бакпулвера и подправките и се размесва с миксер (с бъркалките за гъсто тесто или машина за хляб). Готовото тесто се оставя да преседи около 2 ч. в хладилника. След това тестото се премесва още веднъж и се разточва на плоскост покрита с брашно с дебелина 4 мм. Изрязва се с подходящи за целта фигурки. Пече се върху хартия за печене или намазнена тавичка за 10-12 мин на 175 градуса (с вентилатор на 160). След като изстинат, курабийките се украсяват с белтъчната смес по вкус. Могат да се ползват и цветни перли и други сладкарски украшения.

Nougatkipferl (Пиперени кравайчета)

Продукти
За тестото 100 гр масло 200 гр Нуга 1 яйце 1 п. Ванилена захар 1 щипка сол 6-8 счукани зелени пиперчета 300 гр брашно 1-2 пакетче бакпулвер
За глазурата 100 гр млечен шоколад за глазура 10ина зърна зелен пипер Приготовление Тестото се омесва и се прибира за около час в хладилника покрито с прозрачно фолио. Луничките се оформят по два начина – разточва се тънък блат и се правят лунички с чаша или се точат тънки пръчки и се късат на около 6 см и се завиват в таваа. Пече се във фурна на 180 градуса (с вентилатор 160 градуса, газ степен 2) за 12 мин. Глазурата се разтопява на водна баня и се топват в нея луничките до половината. Оставят се да изсъхнат на хартия за печене и се ръсят с начукания пипер.

Vanillekipferl

Продукти За тестото 125 гр смлени бадеми 200 гр масло 75 гр пудра захар 2 жълтъка 1 кора от ванилия (вътрешното) 1 щипка сол 250 гр брашно За покритието 100 гр пудра захар 2 кори от ванилия (вътрешното) Приготовление Бадемите се запичат до кафяво в тиганчето с непрекъснато бъркане. Оставят се да поизстинат. Добавят се към студеното масло и останалите продукти за тестото.Омесват се на гладко тесто. Оставя се за една нощ в хладилника завито в прозрачно фолио. На другия ден се прави работи. Пече се на 180 градуса (с вентилатор на 160, на газ степен 2) за 12 мин. Още топли се овалват в сместа за покритието и се оставят да изстинат

Kокосови скалички

Продукти 50 гр бял шоколад 2 белтъка 100 гр захар 1 п. Ванилена захар 200 гр кокосови стърготини

Приготовление Белтъците се разбиват на сняг. Добавят се захарта и ванилията и се разбива до добиване на гланц (блясък), Шоколада се разтопява на водна баня. Прибавя се заедно със стърготините към белтъка и от така омесеното тесто се гребват малки топчета и се нареждат върху тавата с хартия за печене. Оформят се с пръсти като скалички или други форми.
Пече се на 160 градуса (с вентилатор 140 градуса, на газ 2 степен)

събота, 22 ноември 2008 г.

Спомен за един бърз сняг

Тук рядко вали сняг. Още по-рядко се случва през ноември. Ако вали, не се задържа дълго. Затова бързам да се насладя на удоволствието и грабвам каемрата и с децата излизаме на приятна разходка

сряда, 19 ноември 2008 г.

Мечти в жълто и зелено

Една мечта може да има различна форма. Децата виждат мечтите си облечени в балони. Весели, пъстри, готови да литнат и да бъдат гонени, големи, малки, с различна форма и съдържание. Балони-мечти.

Шушулко в есенна премяна

След една дълга есенна разходка големите деца бяха събрали кленови листа, плодчета от бръшлян и още няколко красиви храста и ми дойде прекрасната идея за този фотосеанс.

Рапсодия в синьо

Малко човече в голям пашкул

неделя, 16 ноември 2008 г.

Приключения между бели стени и миризма на дезинфектанти

Всичко започна с оплакването ми, че съм опипала възелче. Отидох на лекар и след изнервящо дълго чакане (че бяхме без час) чух диагнозата абсцес на дупето и наложително спешна операция. Питам може ли амбулаторно, а той - не, в болница под пълна упойка.
Някой все едно ми дръпна килимчето под краката.
Обадиха са по детските клиники, да разберат в коя ще ни приемат, защото го кърмя и дали ще има легло за мен. Разбрахме се дори да ни чакат в приемното на клиниката и да заминавам да стягам багажа за болницата.
Хоп-троп и сме в приемно. Установиха, че наистина ще се оперира, но няма да е още днес, ами го включват на следващия ден в плановите операции. Решават да му включат антибиотик и за целта им трябва венозен източник. Къде-къде - слагат ги на главата.







Преоблякоха го с техен екип и в един миг се оказах майка на мома с китка в главата. Точно така изглеждаше милия, облечен в розови ританки и абокат, налепен с хиляди лепенки и хиляда кабела и маркуча по главата.



Веселото почна на другата сутрин - разрешиха ми да го кърмя до 8 ч. Ама никой не ми казва, че той е включен в списъка като последна от общо 6 операции и че ще чакам до 14, 30 ч преди да ни извикат в предоперационна. Можете просто да си представите ада, през който се наложи да мина през тези часове.
Le roi est mort! Vive le roi! Да живее негово величество Биберона! Държаха го включен към банка с глюкоза и натриев хлорид, за да не ожаднявал и огладнявал. Те просто не са виждали озверяло от глад бебе
Иска да ме гушка, замирисва му на мляко и с боен индиански вик Хаам! се хвърля отгоре ми, ама напразно. Аз рева, че не ми дават, той реве, че не му давам... Ад ви казвам!
А гърдите ми напращяли, плачат само за помпата. Обадиха се до родилното да им кажат, че ще се кача да се изцедя при тях. Ами как да го оставя милото ревящо и гърчещо се в ръцете на някоя от сестрите?
Фанелката ми подгизна, вмирисах се на мандра, обаче го гушкам и рева. Най-накрая ни извикаха за операционната. Едвам изтраях да го вкарат вътре и тичах до родилното да цедя. Напълних две шишенца от 80 мл ама с електрическа помпа Вече олекнала се върнах в предоперативна зала, където чаках да го извадят. Разбрах, че трябва да му дам най-напред чай (или вода) за да се проследи сукателния и гълтателен рефлекс и тогава да му дам мляко.
Та нашето малко момче няма вече девствен стомах - то не беше чай, то не бяха обезболяващи сиропчета...
Мислех си, че ада вече мина, но не би. Детето от болки ми разрани зърната - хем го гони глад, хем иска да дъвче за успокоение. Кога яло, кога не яло... Абсолютна каша е състоянието и на гърдите ми - не знаят вече колко да произвеждат. Целия зор от дните преди това отиде на вятъра.
Но... цялата история си има една положителна страна - оказа се, че това е причината мъника да не наддава добре. Изписаха ни 3800, което е още 100 гр отгоре. Вярно, че не само от мен, ами и системите с глюкоза си казаха думата. Тъпкаха го и 3 дни с венозен антибиотик, след което го спряха, защото температурата му си беше нормална. Раната е отворена и при всяка смяна на пелените трябва да го мия на силна течаща струя и да му слагам едно мехлемче, което му дадоха

Интимно за трима

Разказ в картинки





Съдебно решение - Осъден на живот

Бях си пожелала да родя пак във вода, да е по възможност преди термин, да е през нощта и да мине бързо.
Да, ама не!
Поредният досаден наемател не желаеше да напуска топлия уютен апартамент на мама. Вече 10 дни просрочваше датата за излизане.
Най-големия ми кошмар в мислите ми се случваше на живо. Спомням си много добре болките на предното предизвикано раждане и просто ми се убиваше желанието да раждам. Тези 10 дни се сториха най-дългите и напрегнати в живота ми. Големите деца бяха толкова нетърпеливи вече, че още от 1 септември заврънкаха братчето си да излиза. След деня на термина - 15 семптемри, настана ад. През 5 минути едва ли не идваха да ме питат няма ли да се ражда. Кога единия, кога другия, кога и двамата заедно. Галеха ми корема, приказвха нежно на братчето си, обаче то не даваше никакъв чатлак, че иска да излезе по-рано на белия свят.
Така че се наложи да предизвикат раждането.
Най-напред се оказа, че първото хапче не хвана дикиш. Следобяд ми дадоха втора порция с двойна доза. Тя задейства машината, но докато си заемах удобни за мен позиции, се оказа, че уреда отчита невярно сърдечната дейност на бебето и изпаднаха в паника, че му падат тоновете по време на контракция и май ще се наложи да режат В един миг се усетих, че това не са тоновете на бебето, а моята сърдечна дейност и за да им го докажа се наложи да лежа 1 час и да държат електрода на корема ми да отчита вярно. Не ме питайте как изкарах тоя час.
Накрая се съгласиха с мен и ме пуснаха във ваната. Влязох в нея с 4 см и след около час вече имах пълно разкритие. Е, да, ама не! Пукнаха ми мехура уж да приключваме последната фаза, обаче... остаряващата тъкан на шийката си каза своето - сви се обратно на 8 см. Като капак на всичко точно тогава доктора ми каза, че не поема риск да се повтори случката от последното ми раждане и затова ме извади от водата. Точно тогава пък започнаха напъните.
Е, да, ама не!
Акушерката ми каза да не напъвам, за да не се сцепи шийката и да се наложи да ме кърпят. Как се понасят изпепеляващи болки, при които цялото ти желание е да напънеш, а да не ти разрешават?
О, А, О, А в различни тоналности, докато не заприличаха по едно време на провлачена добруджанска песен. Резултатът е, че 2 седмици след това нямах глас. В това положение изкарах може би час и силиците почнаха да ме напускат и взех да се моля да свършва. Дотогава можех да стоя както си искам, но оттук нататък ме накараха да лежа и през 2 контракции ме бърникаха да ме разширяват. Заприличах на разчекната пуйка за Деня на благодарността.
Стигна се дотам, че при контракция бебето слиза в канала, но в почивките отскача нагоре и не ще да се вклини. Решиха, че проблемът ще се реши с един катетър, защото колкото и малко количество урина да се събира, играе ролята на еърбег и пречи на бебето. Та си представете само гледката! Няма нищо по-женствено от една разчекната пуйка с катетър между краката, избрундена до малиновочервено и дишаща като парен локомотив. Просто приказка!
Оттук нататък дойде великия момент - с 3 напъна човечето беше извън борда, но... синьо посивяло.Скорострелно рязаха пъпната връв и го сложиха под кислород. Докато изплаче минаха може би 2 минути в моите очи. През това време аз бях между ада и рая. Чувствах се въздушна и трепереща от изтощените мускули. Като му чух гласеца, нямах желание за нищо друго освен да го гушна.
Но ... трябваше да изчакам да ме прегледат и чак тогава да му се нарадвам. С разкритие все още 9 см аз родих без нито едно охлузване и разкъсване. Бебето се оказа после с малка главица - 35 см, но за сметка на това широк гръден кош - 37 см. Часът беше 21,15, денят - 25 септември.
Вече дори имам сили да се смея над този кошмар.

Майната му, важен е резултатът, а той си заслужава отвсякъде

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

Неточности в планирането

Исках трето дете.
Отдавна.
Ама то още не ни искаше.
А когато докторката ме зашлеви с диагнозата "ранна критическа възраст и изсъхнал яйчник", съвсем загубих надежда то да се появи. Няколко месеца безнадеждно правих тестове след всяко малко закъснение.
Напразно.
Отчаях се.
Реших, че е крайно време да спра да мечтая и да се радвам на двечките, които вече имам. Но депресията ме настъпи. Бавно, тихо като засипващ ме сняг. Точно преди Коледа. Лежах и се реех в пространството празна и изцедена без да имам сили да се зарадвам на любимия си празник. Тъгата се прокрадваше през всяка моя пора и ме сковаваше. Не ми се редеше елха, не ми се украсяваше къщата. Мина празникът някак почти задължително. Празникът, който най-много обичам и за който мечтая още като свърши.
Седмицата преди Нова година изпаднах окончателно в дупка. Плувах в безтегловност и карах на автопилот. Дори се чудех дали да потърся специализирана помощ. Отказвах се и продължавах да се нося на крилете на депресията. Черни, безтегловни и празни. Мина и тази лудост, наречена Нова Година.
Настъпи ежедневието и някак си влязох в ритъм. Започнах да живвам. Сякаш усещах рано-рано, че пролетта ще дойде и с нея може би ще си отиде депресията ми. Децата ми растяха край мен без да забелязвам. В един миг видях колко са се променили. Май се събуждам. Или нещо друго се пробужда...
Закъснява ми...
Свикнала съм. Не ми прави впечатление.
Вече цяла седмица.
Вече 10 дни.
Купувам си тест. С нежелание.
Правя го. По задължение. Дори не ми се поглежда резултата. Няма да е по-различен от предните месеци.
Две черти. Две! Цели двееееееееееееееееееееее!
Иде ми да крещя.
Седнах. Изпотих се. Сърцето ми се качи в гърлото.
Не. Не може да бъде. Това е шега.
Пак погледнах.
Чертите си стоят. Не една - две са. Двееееее!!!
Искам целия свят да разбере за моята радост. За моето объркване. За моето пробуждане. За закъснялата пролет разцъфтяла в тялото ми. Очите ми са предатели. Тичам при таткото. Пуснах му теста в ръцете.
- Това ми се струва познато! Хехехе, хвана май последния влак.
Плачем и двамата. От объркване, изненада, щастие.
Да му се и не види!
Дядо Коледа раздавал и подаръци под прикритие.

понеделник, 12 май 2008 г.

Принудително прекратяване на договор за наем

Голям какъв цирк беше с моя син. Преносвах го. С акушерката се бяхме разбрали през ден да пробваме коктейл с рициново масло. Пробваме, ама нъцки. Само дежурех по тоалетна. Като станаха 10 дена от термина ме викаха да ми сложат таблетката простагландин.Сложиха я нея и ме викат след час за запис на тонове. Контракции никакви. Бебока му е добре на тъмно и топло и хабер си няма, че принудително му прекратяваме изтеклия договор за наем.Акушерката ми вика - тя с една таблетка няма да стане, ами ела след обяд пак да сложим следващата. Уговорката беше за 14 ч. Сервират обяда - риба с картофи. Седя и ровя в чинията. Чудя се да ям или да не ям. Пък накрая реших да ям - ако ще раждам поне да не е на празен стомах, то сили требе за тая процедура.Да, ама... докато си похапвам аз сладко рибката с картофките и се почнаха болките. Гледам аз часовника и в пълно спокойствие бучкам с виличката. Контракция - хапка, контракция - хапка.Не мръднах доде не изпразних чинията. Викам на другарчето по стая - тръгвам и не ме чакай. А тя се блещи и ме пита - ама ти да не се прибираш? А аз и отговарям - ми не бе, отивам да раждам. И говоря като през хълцавица от болките. Слизам в родилното при акушерката, а тя ме гледа и вика - Нъл ти казах да дойдеш в 14 ч. Кво дириш сега. А аз и викам - давай, че ще раждам. Бяхме се разбрали, че ще раждам във ваната и тя търчи да пуска водата. Докато чакаме да се напълни ваната, болките станаха вече по-силни, а аз се хиля и и викам - гледай сега какво спестяване на материал на болницата. Няма да ми слагате втората таблетка. Идва докторицата, преглежда ме и цъка с език - Ми то само 3 см. Много работа ни чака. Аз се облещих насреща и и викам давай нещо обезболяващо, не мога да дишам от болки. А тя - Дай тук едно подписче под това документче, че искаш упойки и те мушвам веднага и излезе от стаята.А акушерката ме срита и вика - Никъв подпис! Нъл искаш във ваната. Отивам да видя дали се напълни. Аз ставам геройски и пак хълцайки от болки се мъча да стигна заветната вана. Тез 3 метра ми се видяха маратонски бягане. Стигнах най-накрая, гледам - ще требе да почакам още малко. Ама болки - не се издържа. Гледам отгоре виси едно платно. Гепих го аз, увесих се на него и започнах да се кълча. Такъв кючек изиграх, докато се напълни ваната, не е за разправяне. Най-накрая акушерката вика - Аре, можеш да се цопнеш вече. Аз фърлям де що имаше парцал по мен и се цопнах вътре. Кеееееееееееееф! Чак забравих, че ще раждам.Седнала, не седнала - акушерката ме бърка и вика - Охооооооооо, ние вече имаме 8 см. Аре бе, аз се блещя насреща и не вярвам.Та докато се понамести кита във водата и малкото китче изплува с 3 ритника и си гушнах малкото момче. А какво пуфтене падна, докато се изритвахме навън - най-уважаващия себе си парен локомотив би ми завидял. Акушерката се подхилваше под мустак през цялото време. Така приключи неприятната процедура по насилствено изгонване след пресрочване на 9месечния договор за наем.

събота, 10 май 2008 г.

Майска змейска приказка

Имаше едно време един змей. Ама мъничък змей. Той се казваше Никодим. Имаше си двама братя. По-големи от него. Доста по-големи. Пред тях Никодим изглеждаше като джудже. Ама той си беше и млад. Имаше още много гори да подпали и много агнета да изяде, докато настигне братята си. Доскоро не знаеше дори да лети. Добре, че беше Ането от дъждовното царство, та му показа как става тая работа с крилете. Никодим дори не можеше да си ги разтвори като хората. Откак се научи обаче, не се спираше на едно място. Братята му взеха да се притесняват, че някой ден няма и да се върне. Не знаеха колко бяха прави. Един четвъртък беше си спомням, Никодим си грабна опашката под мишница, разпери крилете си, разтръска ги хубаво, под другата мишница подпъхна една дисага с провизии, почеса рогчетата на главите си (как, не знаехте, ами Никодим си имаше 3, цели 3 глави) и потегли. Не знаеше накъде ще го отвее вятъра, но го беше стегнала шапката (пардон, рогчетата) и реши да види малко бял свят. Престраши се и полетя.Летя си Никодим над села и паланки, та взе, че прелетя и над една малка полянка, оградена с малки ниски хълмчета. Мислеше си :”Тамън достатъчна за голямата ми опашка. Ще взема да поседна малко да отдъхна, че много път пролетях и крилата ми взеха да сдават багажа”.Речено-сторено. Приземи се той на малката полянка. От многото летяне на високо му беше станало студено и той реши, че може да си накладе огън. Видя той в ъгъла на полянката една купчинка дръвца и главата, която отговаряше за огньопаленето влезе в действие.Добре, обаче от висотата на змейското си достолепие, таз точно глава (падаше си малко късогледа) не беше различила, че таз купчина дърва не е просто купчина, ами колибка. Малка изтърбушена, но все пак колибка. В момента, в който от единия край взе да се надига пушек, от другия край настана една крамола, че късогледата огньопалеща глава взе да се пули и се надигна. Обърна се към другите си посестрими и рече: „Долу става нещо, ама нали недочувам и недовиждам, я вие проверете какво е.” Една от другите глави, която си падаше суперчуваща, супервиждаща и полиглотка, се наведе надолу да провери за какво иде реч.Долу в ниското, при купчината дърва, която беше малка изтърбушена колибка, скачаха и врещяха две малки деца. Писъците им бяха на някакъв странен език, който след малко размишления полиглотката успя да разпознае, че е древнотевтонски с малко западно пропаднало диалектно звучене. В крайна сметка от виковете успя да схване следното:- Ей, ти змей-горянино! Да ни оставиш къщата намира! Кой си ти, че си позволяваш да палиш чужди имоти, а? За какъв се мислиш?Никодим седна от изненада на земята. Ако се беше случило това преди няколко месеца сигурно щеше да повика братята си на помощ, но след толкова изпитания по пътя дотук, той успя само да се изненада. Ха-ха, някакви малчугани да му се репчат и да му налитат на бой, без грам страх от неговото змейско и многолетно, но все пак младежко достолепие. Ха-ха, змея започна да се търкаля по полянката наляво и надясно.В това време малчуганите гледаха втрещени лудешкия танц на Никодим. Не бяха виждали никога през живота си змей, да не говорим, че някак си не можеха да си представят страшилище от този калибър да се тръшка от смях, да бълва огън и да им говори забравения от всички хора диалект.Малките човечета бяха зарязани в гората от баща им, заради новата му жена – злата вещица, разплутата дебелана Брунхилда. Те успяха със собствени сили да се преборят за оцеляване в гората и сами си построиха къщичката, която в очите на Никодим изглеждаше на купчина сухи дървета за огрев (ама само в очите на късогледата огнедишаща глава). Фридолин и Каролина се казваха малчуганите и не помнеха вече колко време са изкарали в гората. Май им беше време да ходят на училище, ама от Херцогството наблизо не можеха да ги издирят, за да се научат на четмо и писмо. След като му мина смешинския пристъп на Никодим, той реши като уважаващ себе си млад змей да помогне на малчуганите. Все пак им беше изгорил къщата, пък била тя и съборетина.Събра сухи трупи от околността - все пак от горска местност се очаква да е пълно със сухи трупи, нали. Обгори сухите стърчащи клони, тъй като не разполагаше с ренде и накара дечурлигата да потърсят материал за свързка. Те, съответно поназнайващи кое как става, хукнаха към близкото тресавище да събират папур и тръстика.Набързо вдигнаха къщенце за чудо и приказ. Така е, като се хване на работа един малък, но вече сплотен отбор. Малчуганите се радваха и нямаха търпение да влязат да пренощуват в новия си дом. Както се вика - всяко зло за добро.Старата купчина, пфу, т.е. колибка, се превърна в един хубав лагерен огън, където седнали тримата, се разприказваха на сладка приказка и посрещнаха нощта.Бавно и постепенно, изтощени от работа и преживелици, всички захъркаха, сгушени един в друг около гаснещия огън. В сладкия си сън нашите герои не забелязваха прииждащата беда.Съгледвачите от кулите на замъка на Херцогството бяха забелязали прелитащия змей и мястото на неговото обитаване, бяха съобщили своевременно на Херцога, негово мръснишко Достолепие, който веднага прати потеря да му доведат този непознат натрапник, нарушител на спокойното и разрешено само за ястеби и орли високо въздушно пространство. Унесени в сладък сън, Фридолин и Каролина сънуваха най-прекрасните си сънища от години насам. Топлината на огъня, мекотата на нежната майска вечер и сладкото прохъркване на Никодим им помагаха за целта. Толкова бяха щастливи, че не искаха да се събуждат. Бяха забравили какво значи да летиш насън, да хапваш на постлана трапеза от блюда и с прибори, да се въргаляш по чисти чаршафи и да плуваш в пухени завивки.Съновното им щастие обаче не трая дълго. С първите, облизващи небосклона, пурпурни лъчи на слънцето, се дочу далечна тупурдия. Това беше потерята на негово Мръснишко Достолепие Херцога. От толкова много несмазана ламарина по тях, нямаше начин да се промъкнат тихомълком до набедения престъпник.Змеят размърда чуващата си глава и разтърка очи. Не можеше да разбере какво става и кой причинява тази шумотевица. Опита се да се надигне, но посестримите му все още спяха дълбок сън, особено злечуващата. Тогава му хрумна идея. Прошепна в ушите на Фридолин и Каролина да станат и да погъделичкат другите му две глави. Децата, сънени и леко недоволни, станаха и се навряха под спящите глави и почнаха да драскат с цели ръце по люспите под брадите им. Чуващата глава ги беше посъветвала точно там да пипат, че това беше много потайното гъделичкаво място на змея. Нямаше и минута откак упражниха рано сутрин на гладно този тежък физически труд, защото не беше хич лесно да гъделичкаш змей, и сънливите глави на Никодим се надигнаха. Малчуганите се пльоснаха изтощени и почнаха да си мислят за закуските от сънищата им. Стомасите им вече стържеха от глад. В този момент разлютяна, че са я разбудили по никое време, огнената глава на Никодим се надигна и изръмжа лекичко по посока на шума. Тя хубаво изръмжа лекичко. Ама какво последва, никой си нямаше и на представа. Дори малчуганите. Заедно с ръмженето се появи дим, всичко стана мъгливо и от устата на Никодимовата глава се появиха леки, игриви пламъчета. Главата се надигна, прозя се, че беше още сънена, избълва още известно количество пушек и заиграха няколко пламъка навън. Потерята на Негово Мръснишко Достолепие се вкамени. Както се бяха юрнали да нападат и превземат, така застинаха като каменни статуи. Ни напред, ни назад. Ако знаеха какво ги чака, сигурно щяха да си плюят моменталически на петите, но краката им бяха станали оловни и не можеха да помръднат. Никодим се надигна. Тялото му вече беше събудено. Трите глави бяха в бойна готовност. Никак не обичаха изненади от засада. Oще по-малко от някаква сбирщина пишман войници, дето си нямаха и понятие как се бори змей. Или поне Никодим си мислеше така. Потерята още не можеше да се окопити от пушека на змея и хукна да бяга обратно към замъка. - Ха, ще бягате, а! – рече си Никодим. Вече му се приигра на гоненица. Обърна се към малчуганите, които скрити под един храст наблюдаваха сценката, и им рече: „Скачайте на гърба ми, ще пада веселба!” Децата нямаха нужда от подканяне. Кога друг път ще им се случи да се повозят на гърба на змей. При това триглав. Войниците бяха набрали вече малко преднина. Никодим беше вече в много приятно настроение. Въртеше кръгчета над потерята, пускаше по малко пушек и огън, пак въртеше кръгчета.
(следва продължение)

Терсене човек още преди да се роди

Термин 20 юни.
Чакаме едно малко сладко момиченце.Но... това момиченце проявява характер.
Още преди да се е родило.Не иска да излиза. Стои си на топло при мама и не мърда.
В един миг реших, че то не иска да е зодия Блиzнаци. Иска да е рак.
Успокоих се. Знам, че няма неродено бебе. Все ще и помогнат някак да излезе.Зодиакът влезе в Рак. Легнах си неспокойна. Усещах тренировъчни болки. Унесох се и заспах.По едно време нещо ме ръчка. В просъница поглеждам часовника. Боли. Преминава. Мина време. Пак боли. Поглеждам пак часовника. 10 мин от предната. Унасям се. Пак боли. Пак часовник. Пак 10 мин.
Ха! Има раздвижване.Изчаквам кротко още половин час. Вече не спя. Вече съм нетърпелива.Пеперудките из корема ми се разхвърчаха. Дали?Мина още половин час. Вече са на 8 мин. Иде ми да се хиля като пача.Ставам тихо и кротко и отивам в банята. Пускам гореща вода във ваната. Ще правя акушерската проверка. Ако минат, значи е фалшива тревога.
Хехехе! Не минават. Продължава да си боли. Аз почвам да пъшкам. Да прилагам разни техники на дишане. Да пуфтя като локомотив.След ваната реших, че е време за по едно кафе и една върла закуска. Като невидяла ометох огромни количества хляб, сирене и домати. Ще рече човек, че ще идва второ пришествие. Събудих нежно половинката с думите ”Време е”. Той като скочи, в паника, нахлузи дрехите и готов да ме кара до клиниката.
Ха, седни сега, пийни едно кафе! Ти да си видял първескиня да роди за половин час? Пие кафе човекът, ама му тъка отвътре. Ще си изгори езика от нерви. Люхна го и скочи.Грабна ми чантата и готов да ме кара. Да, ама болките станаха на 5 минути. Докато сляза до колата, пуфтях и пъшках като за световно.Добре, че сме наблизо. Има няма 3-4 минути с колата. Ако не го спирах, мъжа ми сигурно щеше да отнесе глоба за превишена скорост. Що ли се чудя, всичките мъже са такива.
Като пристигнахме в клиниката мен бавно и постепенно почна да ме обзема паниката. Болките продължаваха да си идват на 5 минути, обаче разкритие само 3 см.Мъжът ми ме остави с майка ми и отиде на работа. Пък и какво ще виси да чака, най-малко 10 часа ще минат. Такава ми беше вътрешната нагласа. Не знам що тегели направих по коридорите на болницата. Болка, спирка, дишане, масаж, почивка, разходка, болка, спирка, дишане... Часовете се нижеха неусетно.По едно време умалях и поисках да си легна. Беше ми добре само на едната страна, да ама на бебето – не. Обърнах се на другата.По едно време болките станаха нетърпими. Толкова се бях унесла в ритъма дишане, издишане, пик на болката, спад на болката, че бях загубила представа за времето.Викам на акушерката да ми сложи обезболяващо. Тя се смее и ми вика, че вече ще раждам и не останало за кога да ми слага. А аз клатя глава и викам – То затова ли толкова ме боли.Както бях отмаляла и унесена, то изведнъж се мобилизирах. Ето, края се вижда. Скоро ще гушна човечето. Настана една суетня. Дойде докторката, попита ме може ли стажантките да гледат.За мен нямаше значение. Бях на финалната права. Концентрирана в усещанията си. Има ли напън, няма ли, кога почва, кога свършва.Цялата бях станала слух и поемах само командите на акушерката. Дай! Задръж! Пусни! Дай! Задръж!Аааааааааааа виждам вече главата. Леле каква рунтава черна коса.Душата ми забунтува. Как черна коса бе, хора! Чак исках да спра да раждам. Толкова ми стана криво.Но това трая само секунди. В следващия напън само дето не ми изскочиха очите и звездички видях. Главата била вклинена. Още малко... Вижда му се края...
Още малко.Още две вдишвания и малкото човече изскочи като тапа. То заплака веднага. Аз заплаках веднага. Протегнах ръце да го взема.Подадоха ми го – омазано в бяло, в червено като патладжанена мартеничка. В бяла хавлия.
Топло, пълно с живот, съпротивляващо се на хладната стая, на режещия дробчетата му въздух, на различния шум, ритащо и заявяващо с пълен глас на целия свят “Вижте ме, аз съм тук, дори и да не ме искате!” същество.
Едно беззащитно, порозовяващо, дишащо, търсещо същество. Бебе. Детенце. Момиченце. Моето момиченце. Моето...Кънти в ушите ми – моето, моето, моето. Като ехо без отговор.Чувствам се празна, безвъздушна, безтегловна...Човечето търси да се гуши, търси да ме души, търси да суче. Намери...Каква наслада. Каква буря от усещания пронизват тялото ми.
Като пияна съм, бездиханна, ненаситна. Да попия всеки един миг. Всеки един миг от един живот пълен с изненади, опак живот на опако детенце.
Моето малко раченце. Моята дъщеричка!

Предчувствие за Коледа

Пролетта замина в самота,
лятото и то отдавна отлетя.
Есента напусна ни с тъга,
само зимата обгръща ни сега.
Студът цари самичък вън.
Но нас не може да уплаши -
на топло сме си у дома.
В очакване...
Сред отражения и светлини
душите ни се сгряват.

петък, 9 май 2008 г.

Смрачено.

Досадно.

Отдавна.

Подгизнах.

До кости.

Измръзнах.

Омръзна...

Треперя от студ посред лято.

Кръвта ми заспива.

Мързи ме.

Небето е мрачно.

Досадно.

Дъждовно.

А трябваше да е лято...

Замръзнало от студ
то драска по стъклото
като изпъдено нахално коте.
Да влезе.
Очаквано.
Жадувано.
Отдавна.
Дочаках го.
Отворих му и връхлетя.
В очите ми се скрии разпиля на пъстри точки пролет.
Ръждиво ми е на душата.
И горчи.
Мечтая си.
За сините врати.
Към тайни цветни сънища
да ме проводят.
Да се разтворя -
във безкрайната дъга.
И да забравя...
за раната в ръждиво.
На детството раздърпаните панталони
опитвам да закърпя.
Изплъзна се.
Ръцете празни висят във въздуха.
Избяга.
Промуши се през миглите
като прашинка слънчев смях.
Опитвам да го стигна.
Препъвам се.
И падам.
Да стана?
Няма да го стигна...
На хоризонта виждам хвърчило полетяло.
Сълзите ми тежат...

четвъртък, 8 май 2008 г.

Една слънчева приказка

Слънцето се пробуди. Протегна се и разпъна лъчи. Опна ги открай докрай.Пролази бавно нагоре, изпълзя по ръба на хълма и надникна иззад стъклото.Ку-кук! Спите ли още? Поспаланковци!Търся си някой да си играя. Хайде, ставай! Моля!Зад стъклото се беше схлупило под завивката едно малко момченце. Русоляво, рошаво, с дълги мигли и сладки розови устни. Слънцето беше любопитно какъв ли цвят са очите му. Протегна един лъч да го погъделичка по нослето. После още един плъзна към очето. После още един към босото краче, подало се издайнически изпод завивката.Момчето се разсъни. Бавно. Много бавно.Слънцето беше вече нетърпеливо. Пусна още лъчи към двете очета. Навря се в ушите, в нослето, разроши му и без това рошавата коса. Загаделичка неистово крачето му, така че взе да му пари.Момчето се обърна. Вече беше будно. Но не му се ставаше.Наслаждаваше се на миризмата на топли завивки, на мекотата на любимия плюшко, наспомена за почти забравения вече сън.Слънцето стана нахално. Направо прескочи през прозореца и се търкулна в стаята.Обля цялото момче с лъчи. Окъпа го. Обгърна го. Заобича го.Момчето си отвори очите и пак ги затвори. Слънцето го заслепяваше.Но то беше щастливо – успя да види какво се крие зад дългите гъсти ресници.Видя дълбоки зелени очи. Като неузряла ръж. Като листата на вековен орех. Като гъста и сочна трева. Стана му приятно на слънцето. Такива картини да ти идват наум, като видиш очите на едно хлапе.Става за игра. Само да се надигне. Да стане.Ей, сладур! Ставааааааааааааай!Искам да си поиграем.Момчето сложи ръка на очите си и с леко премрежен поглед, се опита да види палещия досадник. Хм, нищо не виждаше. От сиянието на слънцето стаята му беше като в приказка – цялата плуваше в една особена мъгла, която покриваше всичко и не можеше да разпознае близките предмети и мебели.Вече се разсъни напълно. Усети топлината на слънцето. Стана му приятно от нея – мекота до кадифеност го покриваше навсякъде. Усещането беше невероятно. Лежеше и примижаше. Някакъв далечен спомен нахлу в главата му. Далечен и в същото време близък. Спомен на сигурност и уют. Спомен за истина. Истината на живота.Наслада изпълваше малкото телце. Момчето се оставяше на лъчите да го носят, да го галят и да го прегръщат. Спомена се превърна в действителност. Момчето се сети – така му е приятно, когато мама го гушка. А сега слънцето си играеше с него. Приятно, щастливо усещане.В този миг вратата на стаята се отвори и влезе майката.- Добро утро, слънчо!Слънцето се стресна. Как така се обръща тази жена към него. Уплаши се. Сви се. Прибра лъчите си иззад стъклото и побърза да стигне обратно до небето. Май трябваше да свикне с майката. Тя просто така наричаше момчето.А то беше добър другар в игрите.Утре пак ще дойда! Рано, докато още спиш! За да си поиграем!

Просто жена

Навън е тъмно. Изключително тъмно. Точно пред разсъмване.А птиците са пощурели. Цвърчат, сякаш днес е последният им ден.Не мога да спя повече. Те ме викат при тях. Да попея, да литна. Да ми пошушнат тайни неща. Да ми покажат тайни неща.Да ми попеят тайни неща... Не усещам тялото си. Нося се на приливи и отливи из тъмното. Гласове ме привличат и дърпат в различни посоки. Тайни посоки. Не съм цяла, а съм цяла. Истинска, жизнена. Попила соковете на живота, тайните на птиците. А те щастливи, че са попили моите тайни. Цвърчат. Неистово. До оглушаване. До разбуждане. Клюкарки!Кое му е тайното? Цялото село разбра. Не, на цялото село птиците.Добро утро, мила моя!Слънцето ме поръси с медна роса по миглите. Миризмата на кафе ме залива цялата. Вече съм цяла. Не птиченоистинска. Просто цяла и истинска.
Просто жена

За принцесите, замъците и рошавият пясък

Мечтаех си ... да стана куклена актриса.

Да се радвам на блясъка в очите на децата, на искрените им и неподправени аплодисменти.

Да съм известна и обичана, и много търсена, дори и в малък провинциален театър.

И станах.... но не бях щастлива. Не беше точно както си го представях. Играех принцеси, снежанки, червени шапчици и получавах заслужени аплодисменти.

А нещо липсваше.

Когато се роди дъщеря ми разбрах какво ми е липсвало и какво ще ме прави щастлива. Разбрах че съм искала да само едно - да бъда майка. Мечтата ми се сбъдна. Аз пак съм куклена актриса, но само за децата ми. Разбрах го в мига, в който видях пламъчетата в очите им след първата прочетена от мен приказка.

Разказвам за принцеси, за снежанки и червени шапчици и да се радвам на най хубавата публика - на моята принцеса и на моя рицарСтроим заедно въздушни замъци, и не само въздушни. Правим едни такива голееееми кули от най пъстрите парченца. А вътре има принцеси, феи, рицари, дракони и вещици. И се борим с тях. И го побеждаваме. А очите ни са пълни с блясък, радост, игриви пламъчета на щастие и възторг.

Сега строим и кули от пясък. С най-хубавия пясък - с рошавия. Когато си минал с греблото през него, той не е като косата, ами става рошав и много пухкав, като захарен памук. А кулите са пеперуди, самолети, рибки, костенурки.Такава кула могат да измислят само деца - чисти и непокварени от живота, такива каквито винаги съм искала да имам и се радвам, че ги имам.Чисти като пролетна сълза през която слънцето се пръска на хиляди малки светлинки и озарява душата ми.Искрени, като пламъка, който ти сгрява душата и изгаря едновременно.Възторжени при вида на една пеперуда, прелитаща над главите им, една дъга простряла снага по цялото небе, на един кос, чуруликащ срамежливо някъде в дървото гореПищящи от радост при вида на една проста люлка и една пързалка и нетърпеливи да изпробват един през друг, един след друг и ако може заедно и всичко наведнъж. С непресъхващи от жажда за ново очи и щастливи. Най вече щастливи.

Затова и аз съм щастлива. Най щастливата майка, каквато винаги съм искала да бъда