петък, 16 март 2012 г.

Отворено писмо от Жанет до Шарл Перо, публикувано във вестник "Горски новини"


Уважаеми господин Перо,
стараех се да не обръщам внимание дълго време на вашите измишльотини, които публикувахте из вестника в клюкарската рубрика.
Но ми прекипя, когато си позволихте да коментирате публично личния ми живот и приятелските ми връзки с различни видове, обитаващи волно или неволно нашата гора. Не стига, че хапливите ви коментари стигнаха до ушите на всички участници в "този хорортрилър" и те всички бяха потресени от изкривената ви представа за живота при нас, но и факта, че си позволихте да ме наричате Червена шапчица вече мина всякакви граници.
Първо на първо аз се казва Жанет Мариняк и второ на второ шапката ми не е червена, далтонист такъв, а най-обикновена магента!
Освен това моята връзка с Вълкът, както си позволихте да обиждате наследника на Робин Худ, няма никакво място в парцаливата ви рубрика, още повече поднесена под толкова грознопикантен начин.
В следващия брой на изданието очаквам да ми се извините публично и да опровергаете всички долни лъжи!

С уважение
Жанет Мариняк

Чекръкът и неговата одисея

- Ooooooooх! Оооооох!
Толкова ме болят всичките прашасали чаркове, че ми иде да грабна една борина от огнището и да се самозапаля. Само че как ще стигна до борината, при положение, че съм толкова схванат и оплетен в стари твърди паяжини, че едва ли ще мога да се помръдна.
Оооох! Ооооо!
Що ли не взема да си подремна...

- Как, какво, защо! Кой трополти! Кой си позволява да ми нарушава старческия ми сън и спокойствие? Чии са тия стъпки сякаш пеперудка прелита край мен.
Мале, какви ги плещя. Та аз дори не помня какво е пеперуда. Колко ли години минаха от последното лято, когато се наслаждавах на сладките следобеди на чердака със стопанката и бръмчах с вълната между колелетата ми, когато над мен прелитаха птички и ме даряваха с чуруликането си, пърхащи пеперуди, които ме ръсеха с цветен прашец или жужащи пеперуди... Колко години ли минаха, откакто полуделите владетели забраниха употребата ми и подпалиха всички вретена. Добре, че стопанката ми ме скри на тавана, където досега никой не се беше сетил да ме търси.
- Ах, как ми се иска да мога да разкърша старите си кокали и да затанцувам пак с тънката вълна, да се освободя от всичките вкоравени паяжини, които дори мислите ми сковават...
Отнесох пак в мисли по миналото. А всъщност се чудя кой ми смути сладката следобедна дрямка.
Я! Каква прелест се върти край мен. Кое ли е това нежно създание? И как учудено ме гледа само...
- Хм! Да не би да вижда чекрък за пръв път или защото съм толкова прашасал, че да не познае какво се крие в мен?
Интересно, много интересно създание. А как пърха като пеперуда, как гласчето и напомня лястовича песен рано сутрин...
Оооох! Ооооох! Ооооох! Какво прави това създание с мен.
Еееееееееей! Не ме дърпай така, стар съм вече! Я, по-кротко! Имай ми малко уважение. Леле, с какъв замах действа само!

Докато се обърна и това нежно девойче вече ме беше прочистило от праха ми, от паяжините ми идори успя да врътне колелото. Ееех, лудо-младоооо! Как можа така да постъпиш със стария чекрък...
Едно завъртане, много баааавно, второ завъртане - бавно, трето завъртане ... Ехееееей! Имало още живец в мен, имало!
Ах, как хубаво само поскърцвам, каква приятна музика издават спиците ми. Връткай ме още и още, и още! Докато ми се завие свят.
Бавно, още по-бавно, съвсем слабо накрая се въртеше колелото ми. Искаше ми се още, искаше ми да крещя да не спира да върти, да се върти.
Огледах се наоколо и видях девойчето да лежи на земята. В едната си ръка държеше вретеното, а от другата капеше кръв...

Предизвикателството на издание "Точица"

четвъртък, 15 март 2012 г.

Прощално писмо до Ида



Уважаема притежателко,

искам с това писмо да изявя моето искрено разочарование от Вашето поведение,
което надмина моите представи за безобразие.
Бях ви подарена с толкова много любов, вие толкова много ме уважавахте и се грижихте за мен,
че аз се чувствах истински обичана и важна.
Сега си опаковам куфара и смятам да ви напусна, защото вие прекалихте с моето търпение.
Изненадах се, когато първия ден ме изхвърлихте от леглото ми и ме оставихте да спя в
прашното и миришещо на нафталин чекмедже. Не ми беше до спор. Реших, че може да размислите
и да не обръщате толкова внимание на едни загубени бързо увяхващи цветни пръчки.
Когато на втория ден ме изхвърлихте отново от леглото ми в отвратителното чекмедже,
вече започнах да се чудя с какво съм заслужила това поведение.
На третия ден вече преля чашата! Не разбирам, не желая да разбера, обидена съм.
Да ме замените с тези отвратителни и неблагодарни временни създания, които дори не са благодарни
за жеста, който вие направихте към тях.
Оставям ти тази бележка с пълното съзнание, че най-вероятно няма дори да я удостоите с
нужното внимание, а ще я захвърлите веднага в камината за подпалки.

Отивам да си намеря друга Ида, която ще ме дари с нужното уважение.

Сбогом!


Ваша бивша кукла


Предизвикателството на издателство "Точица

Монолог на една клечка.



Толкова е тъмно и топло. Всичките сме наредени плътно една до друга. Чувства всяка една толкова близка, без значение че сме ръбати, незагладени, дълги и тънки. Обичам всичките - различни сме. На една главата и е мъничка, на друга овална, на трета продълговата. Но сме все клечки - прекрасни, тънки, стройни, малки розови главички. Самото съвършенство на изкуството!
Нещо става! Къщата ни се мърда. Явно някой ни взе да ми мести. Настана леко разместване, но в един момент всичко спря и се възстанови равновесието между нас.
Унесох се в мечти. Мечтаех си за прекрасна голяма камина, пълна с много големи пънове в нея, малки сухи клонки. Мечтаех да се докосна до ръба на къщата ни, да се отъркам в него със скоростта на светкавица и да гушна светналата си глава между клонките и цялата да стана светлина и топлина...
Мина време. Някои от нас дремеха, други и мърмореха нещичко под носа, трети обсъждаха големината на главите си. В един момент стана светло, къщата ни се отвори и настана студ.
Брррр, навън беше неприятно, мрачно, виещо. Прехвърчаха снежинки.
Една малка суха ръчичка се пресегна и влезе в къщата. Нескопосано пое една от нас и я драсна по ръба на къщата. Ах! Нейната мечта се сбъдна. Как исках да съм на нейно място...
Малката суха ръчичка се пресегна отново и взе още една от нас. Отново блясък, топлина! Отново една мечта се сбъдна...
Трети път малките замръзнали пръстчета посегнаха да ровят в къщата ни. Бяха твърди, нескопосани, ледени. Почти неприятни на усет. Но имаше някаква остатъчна топлина и нежност в тях. Усещах я!
Сега беше мой ред. Идваше моята мечта наред. Толкова бях нервна, не можех да изтрая дори неколкократните опити на пръстчетата да ме разтрият в ръба на къщата, докато успея да светна.
Най-после! Ето ме в цялата ми прелест ...
Оглеждах се напразно да видя голямата камина, големите пънове, малките сухи съчки. Само една малка замръзнала суха ръчичка ме държеше едва едва.
Изведнъж пред мен се изправи една жена. Стара съсухрена женица, с бедни изпокъсани дрехи, дори без кърпа на главата. Жената светеше, също като мен. Приближи се бавно и подаде ръка към мен.
Не, не към мен. Хвана малките замръзнали пръстчета и нежно прегърна потъналото в сняг телце, което ме държеше...
Аз горях, светех, топлех...
Имах една мечта...

Но изпълних друга. На малката Кибритопродавачка.

Отговор на "Предизвикателството на издателство "Точица"

Размишленията на една тиква




Тиквата си лежеше тихо и кротко на рафта и се беше впуснала в мечтания. Мислите и прелитаха над цялата кухня, подскачаха край бурканчето с канела, купата със захар, купата с брашно и топлата фурна.
Тиквата си мечтаеше за тиквеник.
Или по-скоро как ще я приготвят на такъв - да я обелят, да я настържат, да я препекат и да я подредят в тънкоразточени кори, да я посипят със захар и канела и да я запекат в топлата фурна.
А какъв аромат щеше да се носи после из цялата къща....
В този момент в кухнята влетя Пепеляшка и я грабна от рафта. - Леле, какво нахалство! - си помисли тиквата. - Как може това момиче, уж го хвалят, че било учтиво и добре възпитано, да влети така и да ми прекъсне мечтата. Амаха!
Докато си мърмореше така под носа тиквата, беше отнесена от Пепеляшка на двора, където вече я чакаше феята-кръстница.
Сложи я на калната студена земя, а тиквата беше на върха на възмущението си.
- Какво е това безобразие! Какво си мислят тия двете. Докога ще се подиграват така с чувствата на една тиква! Ще се пръсна от яд, да ме цапат с кал и да замърсяват прекрасната ми оранжева и лъскава кора....
Докато беснееше и се пенеше, феята-кръстница вече беше изрекла заклинанието и бавно и постепенно тиквата започва да нараства, гласа и да изтънява и в един миг ... вече не беше тиква, а прекрасна златна каляска.
Тиквата продължаваше да се пени с изтънялото си гласче, но възхитения глас на Пепеляшка я свали на земята и тя започна да се оглежда и за нейно най-голямо учудване взе, че се хареса в новия си външен вид.
Някъде назад в празната и каляскена глава беше зарязана мечтата за топъл дъхав тиквеник

Отговор на "Предизвикателството на издателство "Точица"

четвъртък, 8 март 2012 г.

За правото на избор

Боса съм.
Пред печката.
Варя яйца за закуската.
Без значение кой ден от седмицата е, дали е празник или делник.
Варя ги с удоволствие. За моите любими хора. За мен.

Аз съм майка, домакиня и работеща. Имам избор кога коя да съм. Имам избор, защото преди 100тина години групи от жени надигнаха глава и се втурнаха в борба с патриарсите, за да извоюват стъпка по стъпка сегашното ми право на избор - дали да съм само майка, дали само домакиня или работеща.

Борбата не е спряла, няма и да спре.
На много места по света продължава потъпкването на правата на жените като личности, да не споменавам за липсата на избор.
На много места продължавата да се отнасят към жените като към парцали, с които могат да се избършат дневните несгоди от мъжките души.
На много места продължават да се мачкат и насилват жените дори в най-хубавия ден от живота им - раждането на децата им.
Но... на много места по света има групи от жени, които не спират да се борят това отношение да се премахне. Да се изчисти насилието над жените във всяка една ситуация от живота им. Да се даде възможност на всяка една да се радва на правото на избор. На свободата да бъде равна и да получава наравно с мъжа достойно заплащане за труда, който полага.

А аз...
Аз съм просто щастлива. Че ги е имало и ги има тези жени. Че мога да се насладя на правото си на избор.
Че мога да бъда и майка, и домакиня, и работеща.
И да варя яйца на закуска.
Боса пред печката.