петък, 28 февруари 2014 г.

Разни размисли

Коя съм аз?
Нещастна, вечно търсеща, все нещо недостигащо до пълна хармония в душата ми.
Дали затова имат вина родителите ми, че решиха да се разведат и да тръгнат по собствени пътища?
Не знам, може би никога няма и да разбера. Защото от едната страна никога повече няма да мога да науча истината за себе си. Защото баща ми пое пътя към вечността. Преди 2 г.
А може би истината трябва сама да я намеря. Кой знае...

Няма да забравя една случка, която обърна живота ми.

Докато бях в гимнзията, мечтаех да стана актриса и да работя в театъра,в който отраснах. Набързо лошите взаимоотношения между театралите ми изиграха ролята на бананова кора, на която се подхлъзнах и паднах яко по гръб. Ставайки, се отърсих от мечтата си, и попадайки яко в кризата на демократичните промени, се наложи да взема завой, за който никога не бях мислила.
Започнах да уча, само, за да не остана секретарка, за да покажа, че в главата си имам нещо повече от бръмбари и шикалки, които се изливаха на белия лист като стихове. Започнах да уча, за да съм полезна къде на семейството си, къде на себе си, къде на хората, за които реших,че ще служа. Като медицинска сестра.
Завърших. С отличие. Дори ми повериха да чета Хипократовата клетва. Каква по-голяма чест от това!
Намерих си и работа на хубаво място, с много свестни колеги. Чувствах се добре – помагах на хората да преодолеят страданието, спасявах ги, доколкото мога, намирах удовлетворение.

Докато не срещнах случайно баща си.

Тогава беше директор на ДКТ – Стара Загора. Десет години бяхме на нож. Толкова минаха след като родителите ми решиха да поемат по своя път. А ние с брат ми по средата. Между чука и наковалнята. Заради войната, която си проведоха, ние страдахме и се чудехме на кого да си го изкараме.
В един момент прекратих отношенията си с него. Аз го бях предала. Не пожелах да остана с него след развода. Но и той ме предаде! Когато избягах от къщи, той не пожела да поеме отговорност за мен и ме върна обратно при майка ми.

При всяка случайна среща след това ме посрещаше със саркастичната забележка: – „О, ти жива ли си? „ Болеше го – видимо беше. Но и мен ме болеше. Защото никога не ме попита как съм, какво искам да правя, какво се налага да правя, добре ли съм?

Когато се срещнахме, получихме най-неочакваното за мен предложение.
Бях се примирила с мечтата си. А той ми отвори отново врата към нея - „Търсим стажанти за театъра, ще има конкурс. Ако искаш – яви се.“

Дни наред не можех да спя. Бях взела образование. Имах работа, бях спечелила вече уважението на колегите си, чувствах се удовлетворена.
Да, липсваше пипер, но важното беше, че имах средства, имахме хляб на масата, можех дори да отида на кино, без да наруша семейния бюджет. Времената на кризата ме бяха научили да приема даденото и да се чувствам щастлива и с малкото.

А той ми отвори вратичка. И мечтите нахлуха с нова сила. Връхлетяха ме, както никога досега.

Разбрах, че болницата ме спъва. Че не съм съвсем щастлива. Че искам повече.
И това повече ме чака. Само трябва да се пресегна.
Стискаше ли ми?
Да.
Стискаше ми. Пристъпих към отворената врата. И мечтата ми се сбъдна.
Аз участвах в конкурса. И го спечелих. Не знаех дали да се радвам или да плача.
За мой късмет шефката ми в болницата излезе човек и ме остави да напусна. И да се отдам на мечтата си.
Получавах по-малко пари, но бях там, където исках да бъда. В театъра, зад кулисите, в мрака и танцуващите прашинки на светлините на прожектора. Миризмата на прах, дърво и кадифени завеси,която се беше промъкнала в душата ми още в детските ми години, ме завладя отново и аз пърхах като приказна фея и знаех, че това е истина.
С директора бяхме на нож. Как няма – все още не си бяхме простили грешките един към друг, предателствата. Аз бях младата, глупава стажантка, която беше под лупа,само,защото носеше същата фамилия. Имах талант, който трябваше да бъде развит и облечен в правилните дрехи и да излезе от черупката си, да се разгърне и да се покаже от най-хубавата си страна.
На сцената ме очакваха прекрасни моменти, зад сцената – също.
Бавно и постепенно ледът се стопяваше.
В един момент седяхме заедно на една маса вече не като предали се един друг, а като приятели, които се бяха намерили след дълго търсене.
Най-накрая!
Двама зрели възрастни, очи в очи, на едно ниво. Можехме да си кажем всичко, което искаме. Един друг да си споделяме неща, проблеми – не като баща и дъщеря, не като директор и подчинен, а наистина като равни, като приятели, като съмишленици.
Това беше най-хубавото време в живота ми. Върхът на щастието дойде,когато от театралната академия обявиха задочен клас и след конкурса спечелих място в класа.
Мечтите се сбъдват! Когато най-малко очакваш.

Но затова платих много тежка цена. Най-тежката.
Загубих приятеля си. Загубих баща си. Заради едни пикльовци, която на пияна глава задигнаха автобуса на театъра и го потрошиха.
Което причини срив при баща ми до степен да е на ръба на острието. Исхемичен инсулт с пълна парализа вдясно, загуба на говора, загуба на паметта. Загуба на личността.
Художникът, приятелят ми, директорът, баща ми – всичко беше загубено.
Остана само външната обвивка, скована от инсулта и съпротивляваща се на цялата ситуация.
Осиротях. Но не само аз. Осиротя театъра. Осиротяха и художниците, и целия куклен свят.
Имах баща. На хартия – защото тялото беше още живо.
Но светлинката тлееше. Слаба и блуждаеща. Нежелаеща да пламне.
Години му бяха нужни да възстанови поне малко пламъка и да набере доверие в скованото тяло, за да бликне отново светлина в четката и да започне отново да рисува. Скован, тромав, ограничен, но въпреки това искрата беше там.
Първите неща бяха мрачни, черни, като от филм на ужасите. Душата му се бореше в затвора на болното тяло.

А аз?
Сразена от загубата, аз се загубих из праха и мрака на сцената, зпоачнах да се търся отново и да събера разпилените частички от моята поболяла се душа.
Намерих спасение. Далеч, много далеч. Намерих и щастие.
Успях да се събера отново. Да намеря себе си. Но една частица оставаше празна. Някъде там, далеч от мен имаше нещо,което ми липсваше. Хем беше там, хем го нямаше.
Баща ми беше сянка. Сянка на това, което беше. Той го осъзнаваше много добре,но примирил се със съдбата си, той се опитваше да си дава сам светлина и да не вегетира, а да дава светлина със себе си, с картините си, които с годините ставаха все по-светли, по-близки и по-истински.
Сърцето ме болеше. Защото виждах мъждукащата светлинка, но виждах и затвора, в който беше попаднала.
Идвах, носех радост на светлинката. Всеки път тя ставаше все по-силна. Защото всеки път идвах с по-голяма компания. До последно водих внуците му да ги вижда, да им се порадва, да ги целува, докосва, наслади и радва. Носех и други неща, полезни на тялото му, но за мен беше важно, че светлинката в душата му припламваше, докато бяхме край него.

Но душата ми беше на парчета. Разпадаше, когато виждаше слабата физическа обвивка, в която душата му се мъчеше. Знаех, че тя се готвеше за пътя. Знаех, че беше готова.
Няма да забравя последната ни среща. Просто знаех, че това е последния път, когато го виждам. Знаех го, но не желаех да го осъзная. Той беше щастлив.

Но го осъзнах едва, когато дойде новината, че е отново повален. Този път с еднопосочен билет. В посока, която отдавна го очакваше, но чак сега беше готов да поеме към нея.
Отидох да се разделя с него. Да взема последно сбогом. Да го докосна. Да помоля душата му да се успокои, да поеме по пътя си и да се освободи от оковите на физическия затвор.

Най-после можех да си събера душата. Защото загубата от нереална, беше станала истинска. Изпепеляваща ме. Облекчаваща ме. Защото знаех, че е на по-добро място. Че е вече истински щастлив и облекчен.
Аз можех да бъда отново щастлива и пълноценна.
А спомените за него висят по стените ми като свещички, изгряли в тъмна, мрачна зимна нощ.
Светли, акварелни, хартиени, цветни и силни. Завинаги.