Разни размисли

Коя съм аз?
Нещастна, вечно търсеща, все нещо недостигащо до пълна хармония в душата ми.
Дали затова имат вина родителите ми, че решиха да се разведат и да тръгнат по собствени пътища?
Не знам, може би никога няма и да разбера. Защото от едната страна никога повече няма да мога да науча истината за себе си. Защото баща ми пое пътя към вечността. Преди 2 г.
А може би истината трябва сама да я намеря. Кой знае...

Няма да забравя една случка, която обърна живота ми.

Докато бях в гимнзията, мечтаех да стана актриса и да работя в театъра,в който отраснах. Набързо лошите взаимоотношения между театралите ми изиграха ролята на бананова кора, на която се подхлъзнах и паднах яко по гръб. Ставайки, се отърсих от мечтата си, и попадайки яко в кризата на демократичните промени, се наложи да взема завой, за който никога не бях мислила.
Започнах да уча, само, за да не остана секретарка, за да покажа, че в главата си имам нещо повече от бръмбари и шикалки, които се изливаха на белия лист като стихове. Започнах да уча, за да съм полезна къде на семейството си, къде на себе си, къде на хората, за които реших,че ще служа. Като медицинска сестра.
Завърших. С отличие. Дори ми повериха да чета Хипократовата клетва. Каква по-голяма чест от това!
Намерих си и работа на хубаво място, с много свестни колеги. Чувствах се добре – помагах на хората да преодолеят страданието, спасявах ги, доколкото мога, намирах удовлетворение.

Докато не срещнах случайно баща си.

Тогава беше директор на ДКТ – Стара Загора. Десет години бяхме на нож. Толкова минаха след като родителите ми решиха да поемат по своя път. А ние с брат ми по средата. Между чука и наковалнята. Заради войната, която си проведоха, ние страдахме и се чудехме на кого да си го изкараме.
В един момент прекратих отношенията си с него. Аз го бях предала. Не пожелах да остана с него след развода. Но и той ме предаде! Когато избягах от къщи, той не пожела да поеме отговорност за мен и ме върна обратно при майка ми.

При всяка случайна среща след това ме посрещаше със саркастичната забележка: – „О, ти жива ли си? „ Болеше го – видимо беше. Но и мен ме болеше. Защото никога не ме попита как съм, какво искам да правя, какво се налага да правя, добре ли съм?

Когато се срещнахме, получихме най-неочакваното за мен предложение.
Бях се примирила с мечтата си. А той ми отвори отново врата към нея - „Търсим стажанти за театъра, ще има конкурс. Ако искаш – яви се.“

Дни наред не можех да спя. Бях взела образование. Имах работа, бях спечелила вече уважението на колегите си, чувствах се удовлетворена.
Да, липсваше пипер, но важното беше, че имах средства, имахме хляб на масата, можех дори да отида на кино, без да наруша семейния бюджет. Времената на кризата ме бяха научили да приема даденото и да се чувствам щастлива и с малкото.

А той ми отвори вратичка. И мечтите нахлуха с нова сила. Връхлетяха ме, както никога досега.

Разбрах, че болницата ме спъва. Че не съм съвсем щастлива. Че искам повече.
И това повече ме чака. Само трябва да се пресегна.
Стискаше ли ми?
Да.
Стискаше ми. Пристъпих към отворената врата. И мечтата ми се сбъдна.
Аз участвах в конкурса. И го спечелих. Не знаех дали да се радвам или да плача.
За мой късмет шефката ми в болницата излезе човек и ме остави да напусна. И да се отдам на мечтата си.
Получавах по-малко пари, но бях там, където исках да бъда. В театъра, зад кулисите, в мрака и танцуващите прашинки на светлините на прожектора. Миризмата на прах, дърво и кадифени завеси,която се беше промъкнала в душата ми още в детските ми години, ме завладя отново и аз пърхах като приказна фея и знаех, че това е истина.
С директора бяхме на нож. Как няма – все още не си бяхме простили грешките един към друг, предателствата. Аз бях младата, глупава стажантка, която беше под лупа,само,защото носеше същата фамилия. Имах талант, който трябваше да бъде развит и облечен в правилните дрехи и да излезе от черупката си, да се разгърне и да се покаже от най-хубавата си страна.
На сцената ме очакваха прекрасни моменти, зад сцената – също.
Бавно и постепенно ледът се стопяваше.
В един момент седяхме заедно на една маса вече не като предали се един друг, а като приятели, които се бяха намерили след дълго търсене.
Най-накрая!
Двама зрели възрастни, очи в очи, на едно ниво. Можехме да си кажем всичко, което искаме. Един друг да си споделяме неща, проблеми – не като баща и дъщеря, не като директор и подчинен, а наистина като равни, като приятели, като съмишленици.
Това беше най-хубавото време в живота ми. Върхът на щастието дойде,когато от театралната академия обявиха задочен клас и след конкурса спечелих място в класа.
Мечтите се сбъдват! Когато най-малко очакваш.

Но затова платих много тежка цена. Най-тежката.
Загубих приятеля си. Загубих баща си. Заради едни пикльовци, която на пияна глава задигнаха автобуса на театъра и го потрошиха.
Което причини срив при баща ми до степен да е на ръба на острието. Исхемичен инсулт с пълна парализа вдясно, загуба на говора, загуба на паметта. Загуба на личността.
Художникът, приятелят ми, директорът, баща ми – всичко беше загубено.
Остана само външната обвивка, скована от инсулта и съпротивляваща се на цялата ситуация.
Осиротях. Но не само аз. Осиротя театъра. Осиротяха и художниците, и целия куклен свят.
Имах баща. На хартия – защото тялото беше още живо.
Но светлинката тлееше. Слаба и блуждаеща. Нежелаеща да пламне.
Години му бяха нужни да възстанови поне малко пламъка и да набере доверие в скованото тяло, за да бликне отново светлина в четката и да започне отново да рисува. Скован, тромав, ограничен, но въпреки това искрата беше там.
Първите неща бяха мрачни, черни, като от филм на ужасите. Душата му се бореше в затвора на болното тяло.

А аз?
Сразена от загубата, аз се загубих из праха и мрака на сцената, зпоачнах да се търся отново и да събера разпилените частички от моята поболяла се душа.
Намерих спасение. Далеч, много далеч. Намерих и щастие.
Успях да се събера отново. Да намеря себе си. Но една частица оставаше празна. Някъде там, далеч от мен имаше нещо,което ми липсваше. Хем беше там, хем го нямаше.
Баща ми беше сянка. Сянка на това, което беше. Той го осъзнаваше много добре,но примирил се със съдбата си, той се опитваше да си дава сам светлина и да не вегетира, а да дава светлина със себе си, с картините си, които с годините ставаха все по-светли, по-близки и по-истински.
Сърцето ме болеше. Защото виждах мъждукащата светлинка, но виждах и затвора, в който беше попаднала.
Идвах, носех радост на светлинката. Всеки път тя ставаше все по-силна. Защото всеки път идвах с по-голяма компания. До последно водих внуците му да ги вижда, да им се порадва, да ги целува, докосва, наслади и радва. Носех и други неща, полезни на тялото му, но за мен беше важно, че светлинката в душата му припламваше, докато бяхме край него.

Но душата ми беше на парчета. Разпадаше, когато виждаше слабата физическа обвивка, в която душата му се мъчеше. Знаех, че тя се готвеше за пътя. Знаех, че беше готова.
Няма да забравя последната ни среща. Просто знаех, че това е последния път, когато го виждам. Знаех го, но не желаех да го осъзная. Той беше щастлив.

Но го осъзнах едва, когато дойде новината, че е отново повален. Този път с еднопосочен билет. В посока, която отдавна го очакваше, но чак сега беше готов да поеме към нея.
Отидох да се разделя с него. Да взема последно сбогом. Да го докосна. Да помоля душата му да се успокои, да поеме по пътя си и да се освободи от оковите на физическия затвор.

Най-после можех да си събера душата. Защото загубата от нереална, беше станала истинска. Изпепеляваща ме. Облекчаваща ме. Защото знаех, че е на по-добро място. Че е вече истински щастлив и облекчен.
Аз можех да бъда отново щастлива и пълноценна.
А спомените за него висят по стените ми като свещички, изгряли в тъмна, мрачна зимна нощ.
Светли, акварелни, хартиени, цветни и силни. Завинаги.

Отворено писмо от Жанет до Шарл Перо, публикувано във вестник "Горски новини"

Уважаеми господин Перо,
стараех се да не обръщам внимание дълго време на вашите измишльотини, които публикувахте из вестника в клюкарската рубрика.
Но ми прекипя, когато си позволихте да коментирате публично личния ми живот и приятелските ми връзки с различни видове, обитаващи волно или неволно нашата гора. Не стига, че хапливите ви коментари стигнаха до ушите на всички участници в "този хорортрилър" и те всички бяха потресени от изкривената ви представа за живота при нас, но и факта, че си позволихте да ме наричате Червена шапчица вече мина всякакви граници.
Първо на първо аз се казва Жанет Мариняк и второ на второ шапката ми не е червена, далтонист такъв, а най-обикновена магента!
Освен това моята връзка с Вълкът, както си позволихте да обиждате наследника на Робин Худ, няма никакво място в парцаливата ви рубрика, още повече поднесена под толкова грознопикантен начин.
В следващия брой на изданието очаквам да ми се извините публично и да опровергаете всички долни лъжи!

С уважение
Жанет Мариняк

Чекръкът и неговата одисея

- Ooooooooх! Оооооох!
Толкова ме болят всичките прашасали чаркове, че ми иде да грабна една борина от огнището и да се самозапаля. Само че как ще стигна до борината, при положение, че съм толкова схванат и оплетен в стари твърди паяжини, че едва ли ще мога да се помръдна.
Оооох! Ооооо!
Що ли не взема да си подремна...

- Как, какво, защо! Кой трополти! Кой си позволява да ми нарушава старческия ми сън и спокойствие? Чии са тия стъпки сякаш пеперудка прелита край мен.
Мале, какви ги плещя. Та аз дори не помня какво е пеперуда. Колко ли години минаха от последното лято, когато се наслаждавах на сладките следобеди на чердака със стопанката и бръмчах с вълната между колелетата ми, когато над мен прелитаха птички и ме даряваха с чуруликането си, пърхащи пеперуди, които ме ръсеха с цветен прашец или жужащи пеперуди... Колко години ли минаха, откакто полуделите владетели забраниха употребата ми и подпалиха всички вретена. Добре, че стопанката ми ме скри на тавана, където досега никой не се беше сетил да ме търси.
- Ах, как ми се иска да мога да разкърша старите си кокали и да затанцувам пак с тънката вълна, да се освободя от всичките вкоравени паяжини, които дори мислите ми сковават...
Отнесох пак в мисли по миналото. А всъщност се чудя кой ми смути сладката следобедна дрямка.
Я! Каква прелест се върти край мен. Кое ли е това нежно създание? И как учудено ме гледа само...
- Хм! Да не би да вижда чекрък за пръв път или защото съм толкова прашасал, че да не познае какво се крие в мен?
Интересно, много интересно създание. А как пърха като пеперуда, как гласчето и напомня лястовича песен рано сутрин...
Оооох! Ооооох! Ооооох! Какво прави това създание с мен.
Еееееееееей! Не ме дърпай така, стар съм вече! Я, по-кротко! Имай ми малко уважение. Леле, с какъв замах действа само!

Докато се обърна и това нежно девойче вече ме беше прочистило от праха ми, от паяжините ми идори успя да врътне колелото. Ееех, лудо-младоооо! Как можа така да постъпиш със стария чекрък...
Едно завъртане, много баааавно, второ завъртане - бавно, трето завъртане ... Ехееееей! Имало още живец в мен, имало!
Ах, как хубаво само поскърцвам, каква приятна музика издават спиците ми. Връткай ме още и още, и още! Докато ми се завие свят.
Бавно, още по-бавно, съвсем слабо накрая се въртеше колелото ми. Искаше ми се още, искаше ми да крещя да не спира да върти, да се върти.
Огледах се наоколо и видях девойчето да лежи на земята. В едната си ръка държеше вретеното, а от другата капеше кръв...

Предизвикателството на издание "Точица"

Прощално писмо до Ида

Уважаема притежателко,

искам с това писмо да изявя моето искрено разочарование от Вашето поведение,
което надмина моите представи за безобразие.
Бях ви подарена с толкова много любов, вие толкова много ме уважавахте и се грижихте за мен,
че аз се чувствах истински обичана и важна.
Сега си опаковам куфара и смятам да ви напусна, защото вие прекалихте с моето търпение.
Изненадах се, когато първия ден ме изхвърлихте от леглото ми и ме оставихте да спя в
прашното и миришещо на нафталин чекмедже. Не ми беше до спор. Реших, че може да размислите
и да не обръщате толкова внимание на едни загубени бързо увяхващи цветни пръчки.
Когато на втория ден ме изхвърлихте отново от леглото ми в отвратителното чекмедже,
вече започнах да се чудя с какво съм заслужила това поведение.
На третия ден вече преля чашата! Не разбирам, не желая да разбера, обидена съм.
Да ме замените с тези отвратителни и неблагодарни временни създания, които дори не са благодарни
за жеста, който вие направихте към тях.
Оставям ти тази бележка с пълното съзнание, че най-вероятно няма дори да я удостоите с
нужното внимание, а ще я захвърлите веднага в камината за подпалки.

Отивам да си намеря друга Ида, която ще ме дари с нужното уважение.

Сбогом!


Ваша бивша кукла

Предизвикателството на издателство "Точица

Монолог на една клечка.

Толкова е тъмно и топло. Всичките сме наредени плътно една до друга. Чувства всяка една толкова близка, без значение че сме ръбати, незагладени, дълги и тънки. Обичам всичките - различни сме. На една главата и е мъничка, на друга овална, на трета продълговата. Но сме все клечки - прекрасни, тънки, стройни, малки розови главички. Самото съвършенство на изкуството!
Нещо става! Къщата ни се мърда. Явно някой ни взе да ми мести. Настана леко разместване, но в един момент всичко спря и се възстанови равновесието между нас.
Унесох се в мечти. Мечтаех си за прекрасна голяма камина, пълна с много големи пънове в нея, малки сухи клонки. Мечтаех да се докосна до ръба на къщата ни, да се отъркам в него със скоростта на светкавица и да гушна светналата си глава между клонките и цялата да стана светлина и топлина...
Мина време. Някои от нас дремеха, други и мърмореха нещичко под носа, трети обсъждаха големината на главите си. В един момент стана светло, къщата ни се отвори и настана студ.
Брррр, навън беше неприятно, мрачно, виещо. Прехвърчаха снежинки.
Една малка суха ръчичка се пресегна и влезе в къщата. Нескопосано пое една от нас и я драсна по ръба на къщата. Ах! Нейната мечта се сбъдна. Как исках да съм на нейно място...
Малката суха ръчичка се пресегна отново и взе още една от нас. Отново блясък, топлина! Отново една мечта се сбъдна...
Трети път малките замръзнали пръстчета посегнаха да ровят в къщата ни. Бяха твърди, нескопосани, ледени. Почти неприятни на усет. Но имаше някаква остатъчна топлина и нежност в тях. Усещах я!
Сега беше мой ред. Идваше моята мечта наред. Толкова бях нервна, не можех да изтрая дори неколкократните опити на пръстчетата да ме разтрият в ръба на къщата, докато успея да светна.
Най-после! Ето ме в цялата ми прелест ...
Оглеждах се напразно да видя голямата камина, големите пънове, малките сухи съчки. Само една малка замръзнала суха ръчичка ме държеше едва едва.
Изведнъж пред мен се изправи една жена. Стара съсухрена женица, с бедни изпокъсани дрехи, дори без кърпа на главата. Жената светеше, също като мен. Приближи се бавно и подаде ръка към мен.
Не, не към мен. Хвана малките замръзнали пръстчета и нежно прегърна потъналото в сняг телце, което ме държеше...
Аз горях, светех, топлех...
Имах една мечта...

Но изпълних друга. На малката Кибритопродавачка.

Отговор на "Предизвикателството на издателство "Точица"