Толкова ме болят всичките прашасали чаркове, че ми иде да грабна една борина от огнището и да се самозапаля. Само че как ще стигна до борината, при положение, че съм толкова схванат и оплетен в стари твърди паяжини, че едва ли ще мога да се помръдна.
Оооох! Ооооо!
Що ли не взема да си подремна...
- Как, какво, защо! Кой трополти! Кой си позволява да ми нарушава старческия ми сън и спокойствие? Чии са тия стъпки сякаш пеперудка прелита край мен.
Мале, какви ги плещя. Та аз дори не помня какво е пеперуда. Колко ли години минаха от последното лято, когато се наслаждавах на сладките следобеди на чердака със стопанката и бръмчах с вълната между колелетата ми, когато над мен прелитаха птички и ме даряваха с чуруликането си, пърхащи пеперуди, които ме ръсеха с цветен прашец или жужащи пеперуди... Колко години ли минаха, откакто полуделите владетели забраниха употребата ми и подпалиха всички вретена. Добре, че стопанката ми ме скри на тавана, където досега никой не се беше сетил да ме търси.
- Ах, как ми се иска да мога да разкърша старите си кокали и да затанцувам пак с тънката вълна, да се освободя от всичките вкоравени паяжини, които дори мислите ми сковават...
Отнесох пак в мисли по миналото. А всъщност се чудя кой ми смути сладката следобедна дрямка.
Я! Каква прелест се върти край мен. Кое ли е това нежно създание? И как учудено ме гледа само...
- Хм! Да не би да вижда чекрък за пръв път или защото съм толкова прашасал, че да не познае какво се крие в мен?
Интересно, много интересно създание. А как пърха като пеперуда, как гласчето и напомня лястовича песен рано сутрин...
Оооох! Ооооох! Ооооох! Какво прави това създание с мен.
Еееееееееей! Не ме дърпай така, стар съм вече! Я, по-кротко! Имай ми малко уважение. Леле, с какъв замах действа само!
Докато се обърна и това нежно девойче вече ме беше прочистило от праха ми, от паяжините ми идори успя да врътне колелото. Ееех, лудо-младоооо! Как можа така да постъпиш със стария чекрък...
Едно завъртане, много баааавно, второ завъртане - бавно, трето завъртане ... Ехееееей! Имало още живец в мен, имало!
Ах, как хубаво само поскърцвам, каква приятна музика издават спиците ми. Връткай ме още и още, и още! Докато ми се завие свят.
Бавно, още по-бавно, съвсем слабо накрая се въртеше колелото ми. Искаше ми се още, искаше ми да крещя да не спира да върти, да се върти.
Огледах се наоколо и видях девойчето да лежи на земята. В едната си ръка държеше вретеното, а от другата капеше кръв...
Предизвикателството на издание "Точица"
Няма коментари:
Публикуване на коментар