събота, 22 ноември 2008 г.

Спомен за един бърз сняг

Тук рядко вали сняг. Още по-рядко се случва през ноември. Ако вали, не се задържа дълго. Затова бързам да се насладя на удоволствието и грабвам каемрата и с децата излизаме на приятна разходка

сряда, 19 ноември 2008 г.

Мечти в жълто и зелено

Една мечта може да има различна форма. Децата виждат мечтите си облечени в балони. Весели, пъстри, готови да литнат и да бъдат гонени, големи, малки, с различна форма и съдържание. Балони-мечти.

Шушулко в есенна премяна

След една дълга есенна разходка големите деца бяха събрали кленови листа, плодчета от бръшлян и още няколко красиви храста и ми дойде прекрасната идея за този фотосеанс.

Рапсодия в синьо

Малко човече в голям пашкул

неделя, 16 ноември 2008 г.

Приключения между бели стени и миризма на дезинфектанти

Всичко започна с оплакването ми, че съм опипала възелче. Отидох на лекар и след изнервящо дълго чакане (че бяхме без час) чух диагнозата абсцес на дупето и наложително спешна операция. Питам може ли амбулаторно, а той - не, в болница под пълна упойка.
Някой все едно ми дръпна килимчето под краката.
Обадиха са по детските клиники, да разберат в коя ще ни приемат, защото го кърмя и дали ще има легло за мен. Разбрахме се дори да ни чакат в приемното на клиниката и да заминавам да стягам багажа за болницата.
Хоп-троп и сме в приемно. Установиха, че наистина ще се оперира, но няма да е още днес, ами го включват на следващия ден в плановите операции. Решават да му включат антибиотик и за целта им трябва венозен източник. Къде-къде - слагат ги на главата.







Преоблякоха го с техен екип и в един миг се оказах майка на мома с китка в главата. Точно така изглеждаше милия, облечен в розови ританки и абокат, налепен с хиляди лепенки и хиляда кабела и маркуча по главата.



Веселото почна на другата сутрин - разрешиха ми да го кърмя до 8 ч. Ама никой не ми казва, че той е включен в списъка като последна от общо 6 операции и че ще чакам до 14, 30 ч преди да ни извикат в предоперационна. Можете просто да си представите ада, през който се наложи да мина през тези часове.
Le roi est mort! Vive le roi! Да живее негово величество Биберона! Държаха го включен към банка с глюкоза и натриев хлорид, за да не ожаднявал и огладнявал. Те просто не са виждали озверяло от глад бебе
Иска да ме гушка, замирисва му на мляко и с боен индиански вик Хаам! се хвърля отгоре ми, ама напразно. Аз рева, че не ми дават, той реве, че не му давам... Ад ви казвам!
А гърдите ми напращяли, плачат само за помпата. Обадиха се до родилното да им кажат, че ще се кача да се изцедя при тях. Ами как да го оставя милото ревящо и гърчещо се в ръцете на някоя от сестрите?
Фанелката ми подгизна, вмирисах се на мандра, обаче го гушкам и рева. Най-накрая ни извикаха за операционната. Едвам изтраях да го вкарат вътре и тичах до родилното да цедя. Напълних две шишенца от 80 мл ама с електрическа помпа Вече олекнала се върнах в предоперативна зала, където чаках да го извадят. Разбрах, че трябва да му дам най-напред чай (или вода) за да се проследи сукателния и гълтателен рефлекс и тогава да му дам мляко.
Та нашето малко момче няма вече девствен стомах - то не беше чай, то не бяха обезболяващи сиропчета...
Мислех си, че ада вече мина, но не би. Детето от болки ми разрани зърната - хем го гони глад, хем иска да дъвче за успокоение. Кога яло, кога не яло... Абсолютна каша е състоянието и на гърдите ми - не знаят вече колко да произвеждат. Целия зор от дните преди това отиде на вятъра.
Но... цялата история си има една положителна страна - оказа се, че това е причината мъника да не наддава добре. Изписаха ни 3800, което е още 100 гр отгоре. Вярно, че не само от мен, ами и системите с глюкоза си казаха думата. Тъпкаха го и 3 дни с венозен антибиотик, след което го спряха, защото температурата му си беше нормална. Раната е отворена и при всяка смяна на пелените трябва да го мия на силна течаща струя и да му слагам едно мехлемче, което му дадоха

Интимно за трима

Разказ в картинки





Съдебно решение - Осъден на живот

Бях си пожелала да родя пак във вода, да е по възможност преди термин, да е през нощта и да мине бързо.
Да, ама не!
Поредният досаден наемател не желаеше да напуска топлия уютен апартамент на мама. Вече 10 дни просрочваше датата за излизане.
Най-големия ми кошмар в мислите ми се случваше на живо. Спомням си много добре болките на предното предизвикано раждане и просто ми се убиваше желанието да раждам. Тези 10 дни се сториха най-дългите и напрегнати в живота ми. Големите деца бяха толкова нетърпеливи вече, че още от 1 септември заврънкаха братчето си да излиза. След деня на термина - 15 семптемри, настана ад. През 5 минути едва ли не идваха да ме питат няма ли да се ражда. Кога единия, кога другия, кога и двамата заедно. Галеха ми корема, приказвха нежно на братчето си, обаче то не даваше никакъв чатлак, че иска да излезе по-рано на белия свят.
Така че се наложи да предизвикат раждането.
Най-напред се оказа, че първото хапче не хвана дикиш. Следобяд ми дадоха втора порция с двойна доза. Тя задейства машината, но докато си заемах удобни за мен позиции, се оказа, че уреда отчита невярно сърдечната дейност на бебето и изпаднаха в паника, че му падат тоновете по време на контракция и май ще се наложи да режат В един миг се усетих, че това не са тоновете на бебето, а моята сърдечна дейност и за да им го докажа се наложи да лежа 1 час и да държат електрода на корема ми да отчита вярно. Не ме питайте как изкарах тоя час.
Накрая се съгласиха с мен и ме пуснаха във ваната. Влязох в нея с 4 см и след около час вече имах пълно разкритие. Е, да, ама не! Пукнаха ми мехура уж да приключваме последната фаза, обаче... остаряващата тъкан на шийката си каза своето - сви се обратно на 8 см. Като капак на всичко точно тогава доктора ми каза, че не поема риск да се повтори случката от последното ми раждане и затова ме извади от водата. Точно тогава пък започнаха напъните.
Е, да, ама не!
Акушерката ми каза да не напъвам, за да не се сцепи шийката и да се наложи да ме кърпят. Как се понасят изпепеляващи болки, при които цялото ти желание е да напънеш, а да не ти разрешават?
О, А, О, А в различни тоналности, докато не заприличаха по едно време на провлачена добруджанска песен. Резултатът е, че 2 седмици след това нямах глас. В това положение изкарах може би час и силиците почнаха да ме напускат и взех да се моля да свършва. Дотогава можех да стоя както си искам, но оттук нататък ме накараха да лежа и през 2 контракции ме бърникаха да ме разширяват. Заприличах на разчекната пуйка за Деня на благодарността.
Стигна се дотам, че при контракция бебето слиза в канала, но в почивките отскача нагоре и не ще да се вклини. Решиха, че проблемът ще се реши с един катетър, защото колкото и малко количество урина да се събира, играе ролята на еърбег и пречи на бебето. Та си представете само гледката! Няма нищо по-женствено от една разчекната пуйка с катетър между краката, избрундена до малиновочервено и дишаща като парен локомотив. Просто приказка!
Оттук нататък дойде великия момент - с 3 напъна човечето беше извън борда, но... синьо посивяло.Скорострелно рязаха пъпната връв и го сложиха под кислород. Докато изплаче минаха може би 2 минути в моите очи. През това време аз бях между ада и рая. Чувствах се въздушна и трепереща от изтощените мускули. Като му чух гласеца, нямах желание за нищо друго освен да го гушна.
Но ... трябваше да изчакам да ме прегледат и чак тогава да му се нарадвам. С разкритие все още 9 см аз родих без нито едно охлузване и разкъсване. Бебето се оказа после с малка главица - 35 см, но за сметка на това широк гръден кош - 37 см. Часът беше 21,15, денят - 25 септември.
Вече дори имам сили да се смея над този кошмар.

Майната му, важен е резултатът, а той си заслужава отвсякъде