събота, 10 май 2008 г.

Майска змейска приказка

Имаше едно време един змей. Ама мъничък змей. Той се казваше Никодим. Имаше си двама братя. По-големи от него. Доста по-големи. Пред тях Никодим изглеждаше като джудже. Ама той си беше и млад. Имаше още много гори да подпали и много агнета да изяде, докато настигне братята си. Доскоро не знаеше дори да лети. Добре, че беше Ането от дъждовното царство, та му показа как става тая работа с крилете. Никодим дори не можеше да си ги разтвори като хората. Откак се научи обаче, не се спираше на едно място. Братята му взеха да се притесняват, че някой ден няма и да се върне. Не знаеха колко бяха прави. Един четвъртък беше си спомням, Никодим си грабна опашката под мишница, разпери крилете си, разтръска ги хубаво, под другата мишница подпъхна една дисага с провизии, почеса рогчетата на главите си (как, не знаехте, ами Никодим си имаше 3, цели 3 глави) и потегли. Не знаеше накъде ще го отвее вятъра, но го беше стегнала шапката (пардон, рогчетата) и реши да види малко бял свят. Престраши се и полетя.Летя си Никодим над села и паланки, та взе, че прелетя и над една малка полянка, оградена с малки ниски хълмчета. Мислеше си :”Тамън достатъчна за голямата ми опашка. Ще взема да поседна малко да отдъхна, че много път пролетях и крилата ми взеха да сдават багажа”.Речено-сторено. Приземи се той на малката полянка. От многото летяне на високо му беше станало студено и той реши, че може да си накладе огън. Видя той в ъгъла на полянката една купчинка дръвца и главата, която отговаряше за огньопаленето влезе в действие.Добре, обаче от висотата на змейското си достолепие, таз точно глава (падаше си малко късогледа) не беше различила, че таз купчина дърва не е просто купчина, ами колибка. Малка изтърбушена, но все пак колибка. В момента, в който от единия край взе да се надига пушек, от другия край настана една крамола, че късогледата огньопалеща глава взе да се пули и се надигна. Обърна се към другите си посестрими и рече: „Долу става нещо, ама нали недочувам и недовиждам, я вие проверете какво е.” Една от другите глави, която си падаше суперчуваща, супервиждаща и полиглотка, се наведе надолу да провери за какво иде реч.Долу в ниското, при купчината дърва, която беше малка изтърбушена колибка, скачаха и врещяха две малки деца. Писъците им бяха на някакъв странен език, който след малко размишления полиглотката успя да разпознае, че е древнотевтонски с малко западно пропаднало диалектно звучене. В крайна сметка от виковете успя да схване следното:- Ей, ти змей-горянино! Да ни оставиш къщата намира! Кой си ти, че си позволяваш да палиш чужди имоти, а? За какъв се мислиш?Никодим седна от изненада на земята. Ако се беше случило това преди няколко месеца сигурно щеше да повика братята си на помощ, но след толкова изпитания по пътя дотук, той успя само да се изненада. Ха-ха, някакви малчугани да му се репчат и да му налитат на бой, без грам страх от неговото змейско и многолетно, но все пак младежко достолепие. Ха-ха, змея започна да се търкаля по полянката наляво и надясно.В това време малчуганите гледаха втрещени лудешкия танц на Никодим. Не бяха виждали никога през живота си змей, да не говорим, че някак си не можеха да си представят страшилище от този калибър да се тръшка от смях, да бълва огън и да им говори забравения от всички хора диалект.Малките човечета бяха зарязани в гората от баща им, заради новата му жена – злата вещица, разплутата дебелана Брунхилда. Те успяха със собствени сили да се преборят за оцеляване в гората и сами си построиха къщичката, която в очите на Никодим изглеждаше на купчина сухи дървета за огрев (ама само в очите на късогледата огнедишаща глава). Фридолин и Каролина се казваха малчуганите и не помнеха вече колко време са изкарали в гората. Май им беше време да ходят на училище, ама от Херцогството наблизо не можеха да ги издирят, за да се научат на четмо и писмо. След като му мина смешинския пристъп на Никодим, той реши като уважаващ себе си млад змей да помогне на малчуганите. Все пак им беше изгорил къщата, пък била тя и съборетина.Събра сухи трупи от околността - все пак от горска местност се очаква да е пълно със сухи трупи, нали. Обгори сухите стърчащи клони, тъй като не разполагаше с ренде и накара дечурлигата да потърсят материал за свързка. Те, съответно поназнайващи кое как става, хукнаха към близкото тресавище да събират папур и тръстика.Набързо вдигнаха къщенце за чудо и приказ. Така е, като се хване на работа един малък, но вече сплотен отбор. Малчуганите се радваха и нямаха търпение да влязат да пренощуват в новия си дом. Както се вика - всяко зло за добро.Старата купчина, пфу, т.е. колибка, се превърна в един хубав лагерен огън, където седнали тримата, се разприказваха на сладка приказка и посрещнаха нощта.Бавно и постепенно, изтощени от работа и преживелици, всички захъркаха, сгушени един в друг около гаснещия огън. В сладкия си сън нашите герои не забелязваха прииждащата беда.Съгледвачите от кулите на замъка на Херцогството бяха забелязали прелитащия змей и мястото на неговото обитаване, бяха съобщили своевременно на Херцога, негово мръснишко Достолепие, който веднага прати потеря да му доведат този непознат натрапник, нарушител на спокойното и разрешено само за ястеби и орли високо въздушно пространство. Унесени в сладък сън, Фридолин и Каролина сънуваха най-прекрасните си сънища от години насам. Топлината на огъня, мекотата на нежната майска вечер и сладкото прохъркване на Никодим им помагаха за целта. Толкова бяха щастливи, че не искаха да се събуждат. Бяха забравили какво значи да летиш насън, да хапваш на постлана трапеза от блюда и с прибори, да се въргаляш по чисти чаршафи и да плуваш в пухени завивки.Съновното им щастие обаче не трая дълго. С първите, облизващи небосклона, пурпурни лъчи на слънцето, се дочу далечна тупурдия. Това беше потерята на негово Мръснишко Достолепие Херцога. От толкова много несмазана ламарина по тях, нямаше начин да се промъкнат тихомълком до набедения престъпник.Змеят размърда чуващата си глава и разтърка очи. Не можеше да разбере какво става и кой причинява тази шумотевица. Опита се да се надигне, но посестримите му все още спяха дълбок сън, особено злечуващата. Тогава му хрумна идея. Прошепна в ушите на Фридолин и Каролина да станат и да погъделичкат другите му две глави. Децата, сънени и леко недоволни, станаха и се навряха под спящите глави и почнаха да драскат с цели ръце по люспите под брадите им. Чуващата глава ги беше посъветвала точно там да пипат, че това беше много потайното гъделичкаво място на змея. Нямаше и минута откак упражниха рано сутрин на гладно този тежък физически труд, защото не беше хич лесно да гъделичкаш змей, и сънливите глави на Никодим се надигнаха. Малчуганите се пльоснаха изтощени и почнаха да си мислят за закуските от сънищата им. Стомасите им вече стържеха от глад. В този момент разлютяна, че са я разбудили по никое време, огнената глава на Никодим се надигна и изръмжа лекичко по посока на шума. Тя хубаво изръмжа лекичко. Ама какво последва, никой си нямаше и на представа. Дори малчуганите. Заедно с ръмженето се появи дим, всичко стана мъгливо и от устата на Никодимовата глава се появиха леки, игриви пламъчета. Главата се надигна, прозя се, че беше още сънена, избълва още известно количество пушек и заиграха няколко пламъка навън. Потерята на Негово Мръснишко Достолепие се вкамени. Както се бяха юрнали да нападат и превземат, така застинаха като каменни статуи. Ни напред, ни назад. Ако знаеха какво ги чака, сигурно щяха да си плюят моменталически на петите, но краката им бяха станали оловни и не можеха да помръднат. Никодим се надигна. Тялото му вече беше събудено. Трите глави бяха в бойна готовност. Никак не обичаха изненади от засада. Oще по-малко от някаква сбирщина пишман войници, дето си нямаха и понятие как се бори змей. Или поне Никодим си мислеше така. Потерята още не можеше да се окопити от пушека на змея и хукна да бяга обратно към замъка. - Ха, ще бягате, а! – рече си Никодим. Вече му се приигра на гоненица. Обърна се към малчуганите, които скрити под един храст наблюдаваха сценката, и им рече: „Скачайте на гърба ми, ще пада веселба!” Децата нямаха нужда от подканяне. Кога друг път ще им се случи да се повозят на гърба на змей. При това триглав. Войниците бяха набрали вече малко преднина. Никодим беше вече в много приятно настроение. Въртеше кръгчета над потерята, пускаше по малко пушек и огън, пак въртеше кръгчета.
(следва продължение)

Терсене човек още преди да се роди

Термин 20 юни.
Чакаме едно малко сладко момиченце.Но... това момиченце проявява характер.
Още преди да се е родило.Не иска да излиза. Стои си на топло при мама и не мърда.
В един миг реших, че то не иска да е зодия Блиzнаци. Иска да е рак.
Успокоих се. Знам, че няма неродено бебе. Все ще и помогнат някак да излезе.Зодиакът влезе в Рак. Легнах си неспокойна. Усещах тренировъчни болки. Унесох се и заспах.По едно време нещо ме ръчка. В просъница поглеждам часовника. Боли. Преминава. Мина време. Пак боли. Поглеждам пак часовника. 10 мин от предната. Унасям се. Пак боли. Пак часовник. Пак 10 мин.
Ха! Има раздвижване.Изчаквам кротко още половин час. Вече не спя. Вече съм нетърпелива.Пеперудките из корема ми се разхвърчаха. Дали?Мина още половин час. Вече са на 8 мин. Иде ми да се хиля като пача.Ставам тихо и кротко и отивам в банята. Пускам гореща вода във ваната. Ще правя акушерската проверка. Ако минат, значи е фалшива тревога.
Хехехе! Не минават. Продължава да си боли. Аз почвам да пъшкам. Да прилагам разни техники на дишане. Да пуфтя като локомотив.След ваната реших, че е време за по едно кафе и една върла закуска. Като невидяла ометох огромни количества хляб, сирене и домати. Ще рече човек, че ще идва второ пришествие. Събудих нежно половинката с думите ”Време е”. Той като скочи, в паника, нахлузи дрехите и готов да ме кара до клиниката.
Ха, седни сега, пийни едно кафе! Ти да си видял първескиня да роди за половин час? Пие кафе човекът, ама му тъка отвътре. Ще си изгори езика от нерви. Люхна го и скочи.Грабна ми чантата и готов да ме кара. Да, ама болките станаха на 5 минути. Докато сляза до колата, пуфтях и пъшках като за световно.Добре, че сме наблизо. Има няма 3-4 минути с колата. Ако не го спирах, мъжа ми сигурно щеше да отнесе глоба за превишена скорост. Що ли се чудя, всичките мъже са такива.
Като пристигнахме в клиниката мен бавно и постепенно почна да ме обзема паниката. Болките продължаваха да си идват на 5 минути, обаче разкритие само 3 см.Мъжът ми ме остави с майка ми и отиде на работа. Пък и какво ще виси да чака, най-малко 10 часа ще минат. Такава ми беше вътрешната нагласа. Не знам що тегели направих по коридорите на болницата. Болка, спирка, дишане, масаж, почивка, разходка, болка, спирка, дишане... Часовете се нижеха неусетно.По едно време умалях и поисках да си легна. Беше ми добре само на едната страна, да ама на бебето – не. Обърнах се на другата.По едно време болките станаха нетърпими. Толкова се бях унесла в ритъма дишане, издишане, пик на болката, спад на болката, че бях загубила представа за времето.Викам на акушерката да ми сложи обезболяващо. Тя се смее и ми вика, че вече ще раждам и не останало за кога да ми слага. А аз клатя глава и викам – То затова ли толкова ме боли.Както бях отмаляла и унесена, то изведнъж се мобилизирах. Ето, края се вижда. Скоро ще гушна човечето. Настана една суетня. Дойде докторката, попита ме може ли стажантките да гледат.За мен нямаше значение. Бях на финалната права. Концентрирана в усещанията си. Има ли напън, няма ли, кога почва, кога свършва.Цялата бях станала слух и поемах само командите на акушерката. Дай! Задръж! Пусни! Дай! Задръж!Аааааааааааа виждам вече главата. Леле каква рунтава черна коса.Душата ми забунтува. Как черна коса бе, хора! Чак исках да спра да раждам. Толкова ми стана криво.Но това трая само секунди. В следващия напън само дето не ми изскочиха очите и звездички видях. Главата била вклинена. Още малко... Вижда му се края...
Още малко.Още две вдишвания и малкото човече изскочи като тапа. То заплака веднага. Аз заплаках веднага. Протегнах ръце да го взема.Подадоха ми го – омазано в бяло, в червено като патладжанена мартеничка. В бяла хавлия.
Топло, пълно с живот, съпротивляващо се на хладната стая, на режещия дробчетата му въздух, на различния шум, ритащо и заявяващо с пълен глас на целия свят “Вижте ме, аз съм тук, дори и да не ме искате!” същество.
Едно беззащитно, порозовяващо, дишащо, търсещо същество. Бебе. Детенце. Момиченце. Моето момиченце. Моето...Кънти в ушите ми – моето, моето, моето. Като ехо без отговор.Чувствам се празна, безвъздушна, безтегловна...Човечето търси да се гуши, търси да ме души, търси да суче. Намери...Каква наслада. Каква буря от усещания пронизват тялото ми.
Като пияна съм, бездиханна, ненаситна. Да попия всеки един миг. Всеки един миг от един живот пълен с изненади, опак живот на опако детенце.
Моето малко раченце. Моята дъщеричка!

Предчувствие за Коледа

Пролетта замина в самота,
лятото и то отдавна отлетя.
Есента напусна ни с тъга,
само зимата обгръща ни сега.
Студът цари самичък вън.
Но нас не може да уплаши -
на топло сме си у дома.
В очакване...
Сред отражения и светлини
душите ни се сгряват.

петък, 9 май 2008 г.

Смрачено.

Досадно.

Отдавна.

Подгизнах.

До кости.

Измръзнах.

Омръзна...

Треперя от студ посред лято.

Кръвта ми заспива.

Мързи ме.

Небето е мрачно.

Досадно.

Дъждовно.

А трябваше да е лято...

Замръзнало от студ
то драска по стъклото
като изпъдено нахално коте.
Да влезе.
Очаквано.
Жадувано.
Отдавна.
Дочаках го.
Отворих му и връхлетя.
В очите ми се скрии разпиля на пъстри точки пролет.
Ръждиво ми е на душата.
И горчи.
Мечтая си.
За сините врати.
Към тайни цветни сънища
да ме проводят.
Да се разтворя -
във безкрайната дъга.
И да забравя...
за раната в ръждиво.
На детството раздърпаните панталони
опитвам да закърпя.
Изплъзна се.
Ръцете празни висят във въздуха.
Избяга.
Промуши се през миглите
като прашинка слънчев смях.
Опитвам да го стигна.
Препъвам се.
И падам.
Да стана?
Няма да го стигна...
На хоризонта виждам хвърчило полетяло.
Сълзите ми тежат...

четвъртък, 8 май 2008 г.

Една слънчева приказка

Слънцето се пробуди. Протегна се и разпъна лъчи. Опна ги открай докрай.Пролази бавно нагоре, изпълзя по ръба на хълма и надникна иззад стъклото.Ку-кук! Спите ли още? Поспаланковци!Търся си някой да си играя. Хайде, ставай! Моля!Зад стъклото се беше схлупило под завивката едно малко момченце. Русоляво, рошаво, с дълги мигли и сладки розови устни. Слънцето беше любопитно какъв ли цвят са очите му. Протегна един лъч да го погъделичка по нослето. После още един плъзна към очето. После още един към босото краче, подало се издайнически изпод завивката.Момчето се разсъни. Бавно. Много бавно.Слънцето беше вече нетърпеливо. Пусна още лъчи към двете очета. Навря се в ушите, в нослето, разроши му и без това рошавата коса. Загаделичка неистово крачето му, така че взе да му пари.Момчето се обърна. Вече беше будно. Но не му се ставаше.Наслаждаваше се на миризмата на топли завивки, на мекотата на любимия плюшко, наспомена за почти забравения вече сън.Слънцето стана нахално. Направо прескочи през прозореца и се търкулна в стаята.Обля цялото момче с лъчи. Окъпа го. Обгърна го. Заобича го.Момчето си отвори очите и пак ги затвори. Слънцето го заслепяваше.Но то беше щастливо – успя да види какво се крие зад дългите гъсти ресници.Видя дълбоки зелени очи. Като неузряла ръж. Като листата на вековен орех. Като гъста и сочна трева. Стана му приятно на слънцето. Такива картини да ти идват наум, като видиш очите на едно хлапе.Става за игра. Само да се надигне. Да стане.Ей, сладур! Ставааааааааааааай!Искам да си поиграем.Момчето сложи ръка на очите си и с леко премрежен поглед, се опита да види палещия досадник. Хм, нищо не виждаше. От сиянието на слънцето стаята му беше като в приказка – цялата плуваше в една особена мъгла, която покриваше всичко и не можеше да разпознае близките предмети и мебели.Вече се разсъни напълно. Усети топлината на слънцето. Стана му приятно от нея – мекота до кадифеност го покриваше навсякъде. Усещането беше невероятно. Лежеше и примижаше. Някакъв далечен спомен нахлу в главата му. Далечен и в същото време близък. Спомен на сигурност и уют. Спомен за истина. Истината на живота.Наслада изпълваше малкото телце. Момчето се оставяше на лъчите да го носят, да го галят и да го прегръщат. Спомена се превърна в действителност. Момчето се сети – така му е приятно, когато мама го гушка. А сега слънцето си играеше с него. Приятно, щастливо усещане.В този миг вратата на стаята се отвори и влезе майката.- Добро утро, слънчо!Слънцето се стресна. Как така се обръща тази жена към него. Уплаши се. Сви се. Прибра лъчите си иззад стъклото и побърза да стигне обратно до небето. Май трябваше да свикне с майката. Тя просто така наричаше момчето.А то беше добър другар в игрите.Утре пак ще дойда! Рано, докато още спиш! За да си поиграем!

Просто жена

Навън е тъмно. Изключително тъмно. Точно пред разсъмване.А птиците са пощурели. Цвърчат, сякаш днес е последният им ден.Не мога да спя повече. Те ме викат при тях. Да попея, да литна. Да ми пошушнат тайни неща. Да ми покажат тайни неща.Да ми попеят тайни неща... Не усещам тялото си. Нося се на приливи и отливи из тъмното. Гласове ме привличат и дърпат в различни посоки. Тайни посоки. Не съм цяла, а съм цяла. Истинска, жизнена. Попила соковете на живота, тайните на птиците. А те щастливи, че са попили моите тайни. Цвърчат. Неистово. До оглушаване. До разбуждане. Клюкарки!Кое му е тайното? Цялото село разбра. Не, на цялото село птиците.Добро утро, мила моя!Слънцето ме поръси с медна роса по миглите. Миризмата на кафе ме залива цялата. Вече съм цяла. Не птиченоистинска. Просто цяла и истинска.
Просто жена

За принцесите, замъците и рошавият пясък

Мечтаех си ... да стана куклена актриса.

Да се радвам на блясъка в очите на децата, на искрените им и неподправени аплодисменти.

Да съм известна и обичана, и много търсена, дори и в малък провинциален театър.

И станах.... но не бях щастлива. Не беше точно както си го представях. Играех принцеси, снежанки, червени шапчици и получавах заслужени аплодисменти.

А нещо липсваше.

Когато се роди дъщеря ми разбрах какво ми е липсвало и какво ще ме прави щастлива. Разбрах че съм искала да само едно - да бъда майка. Мечтата ми се сбъдна. Аз пак съм куклена актриса, но само за децата ми. Разбрах го в мига, в който видях пламъчетата в очите им след първата прочетена от мен приказка.

Разказвам за принцеси, за снежанки и червени шапчици и да се радвам на най хубавата публика - на моята принцеса и на моя рицарСтроим заедно въздушни замъци, и не само въздушни. Правим едни такива голееееми кули от най пъстрите парченца. А вътре има принцеси, феи, рицари, дракони и вещици. И се борим с тях. И го побеждаваме. А очите ни са пълни с блясък, радост, игриви пламъчета на щастие и възторг.

Сега строим и кули от пясък. С най-хубавия пясък - с рошавия. Когато си минал с греблото през него, той не е като косата, ами става рошав и много пухкав, като захарен памук. А кулите са пеперуди, самолети, рибки, костенурки.Такава кула могат да измислят само деца - чисти и непокварени от живота, такива каквито винаги съм искала да имам и се радвам, че ги имам.Чисти като пролетна сълза през която слънцето се пръска на хиляди малки светлинки и озарява душата ми.Искрени, като пламъка, който ти сгрява душата и изгаря едновременно.Възторжени при вида на една пеперуда, прелитаща над главите им, една дъга простряла снага по цялото небе, на един кос, чуруликащ срамежливо някъде в дървото гореПищящи от радост при вида на една проста люлка и една пързалка и нетърпеливи да изпробват един през друг, един след друг и ако може заедно и всичко наведнъж. С непресъхващи от жажда за ново очи и щастливи. Най вече щастливи.

Затова и аз съм щастлива. Най щастливата майка, каквато винаги съм искала да бъда

Чупене, разваляне и други олимпийски дисциплини

(или как да започне по-препятствено едно пътешествие)
Глава първа
Не мога да повярвам на ушите си - самолета е счупен. Ха така, ами като не теглят пътниците и между тях се промъква и една стройна фиданка като мен как няма да се счупи. Ще се счупи, не ами и оттатък даже.
Хеле, събра се една банда майстори навън, та позакърпиха положението и ни раzрешиха да иzлетим. Приземявайки се успешно оттатък Голямата вода ни се наложи да упражним олимпийската дисциплина Много модерен многобой със следните упражнения - Скоростно преминаване паспортна проверка, Теглене на багаж от лента, Пренасяне на куфар, Мятане на куфар на лента, Спортно катерене по ескалатори, Събличане от глава до пети и пак обличане (участниците носещи запалителни устройства в обувките си биват дисквалифицирани ), Тичане на много дълго разстояние с неопределен брой препятствия и Мирно завладяване на 100 заложника в самолет, които от чакане да бъдат завладени вече страдаха от Стокхолмския синдром и ни посрещнаха с хляб и сол и викове Осанна !Така продължи нашето пътешествие до сърцето на пустинята наречено Финикс.Живи и zдрави пристигнали, непристигнали при вида на локвата в центъра на страноприемницата, се юрнахме всички в дисциплината Бързо изплискване на басейни.
Глава втора
Кой спал, кой недоспал - няма такъв филм. Олимпиадата наречена "Опознай Америка за да не я обикнеш" продължи с дисциплините Разходка из центъра на голямото село, Опъване на морни кокали и Концерт последван от люта мексиканска вечеря (без право на подмяна ), завършил с безпаметен сън.Никой не те пита дали си успял да си наместиш кокалите по новия матрак, дали ти е минало главоболието и те юрват следващото упражнение Кой на дълго ще издържи без да пишка през Шарената пустиня и Опознай кактусите - те са наши приятели, за да стигнем до Малка почивка при Камбанарията на Седона. Последва юруш по превземането на Флагстаф, но ни прекъснаха тамън бяхме набрали сила, щото ни чакало упражнението Разходка с хеликоптер (повръщащите по стъклата биват елиминирани още преди съзтезанието). За награда имахме право на 10 мин почивка на Северната точка за наслада при Гранд Кениън преди да отпусне морни тела в поредните неудобни матраци и възлавници (абе тия хамериканци не са ли чували за здравословно спане ).
На следващия ден имахме за задача да минем на бегом през резервата на Навахите (изоставащите биват скалпирани). За бързоходците имаше награда Гледката на Брайс Кениън с преспиване на що годе нормални легла но при температура под 0 (по Целзий) и надморска височина от 3000 м.Спал недоспал, ял недоял, бегом марш през Цион за по напряко и последващата дисциплина - квалификации за Маратонско бягане зад автобуса с крайна цел Лас Вегас. Най накрая нещо малко по човешко - ще си хапна българско ядене в средата на Невадската пустиня. Кой като мен - за завист на целия отбор. Поводът за българското хапване беше едно бъдещо младо майче с най-големите зелени очи и най-сладката усмивка на света . Такова сърдечно посрещане ми направиха, в такава приятна компания до късни доби.Не усетихме кога мина времето, а това че се почувствах у дома си, просто се подразбира.Много се харесахме, но олимпиадата продължаваше, а аз се бях зарекла поне тиквен медал да спечеля за издържане докрая.
Глава трета
На следващия ден ни очакваха нови дисциплини и изненади. Започна финала на Маратонското бягане с цел бързо излизане от Невадската пустиня и малко отклонение в сребърния град Калико. Там пък упражнихме набързо чупене на архивни историкомузейни влакчета тътрейки се през сребърните мини и на изпроводяк местния шериф и индианци ни изгониха с пукотевица и много много пушек.След кратък обяд и почивка ни напъдиха по дисциплината Катерене по Сиера Невада с крайна точка долината Фресно. След окончателно скапване на силите, имахме желание само да се допрем до постелята. Оттам насетне нощта остана спомен.
Добрютру Калифорния! Ела, че ни трябваш. Ела да те прелъстим и изоставим. Дано не стане обратното.....Днес ме оставиха на резерната скамейка. Така е като хапвам тайно китайска храна - сега митницата е възмутена. Поне успявам отстрани да се насладя на величието на гледката от Йосемити, докато другите упражняват поредното катерене, спортно ходене и гонене на катерички. Оттам беж да бягаме крачета към лелеяния Сан Франциско.
Глава четвърта
Изненада - обикновения слалом ще протече само в 1 манш поради лоши метеорологични условия - много мъгла има в тоя Сан Франциско, бе хора! Кой квото видял, видял, кой квото снимал, снимал, туй то. Вечерта ни чака концерт - така е като освен на олимпиада, сме и на концертно турне. Преди концерта обаче имахме бягане с препятствия по Бей Бридж. За подгрявка преди концерта имаше ракийка (душата ми беше загоряла за подобни преживявания). А какви вкуснотии имаше, най-после нещо европейско в тая помексиканчена и покитайчена Америка. За европейски спортисти-хористи като нас няма милост към стомасите. От плюскане чак не ни се пееше.Ееееееееееех, и тоз купон свърши. Айде бегом марш към хотела, че утре ни чака триатлон.Ужас! Тоз град не спи - изморени, изтощени, направо износени кокали, наплющяни, нахранени стомаси и няма заспиване. Ами така е - конкуренцията се погрижила стриктно за нашето "спокойствие" - цяла нощ тича тая пожарна напред-назад с надута сирена и вой до небесата. Че и магазините им посред нощ се зареждат. Няма спане, братче, няма! И то пред най трудната дисциплина.Уф, вече почвам да кудкудякам на закуска. Как ги ядат тия бъркани яйца, направо не мога вече да ги гледам.Стягай връзките на обувките и бегом марш. Триатлона почна - спортно ходене с прескачане на един червен мост, дето много странно защо му викат Златния. Кратко вдишване на пристанището на Саусалито и хвърляне в залива с преплуване. Ползващите плавници биват препращани с лодка към Алкатрас, ама не в музейната част.Още едно поемане на дъх с аромат на морски лъвове преди опита за спестяване на гигантския слалом, с ползване на Кейбълкара. Е да, ама - не! Кейбълкара се потроши. Така е, като качват разни стройни фиданки като мен. Сега ми наложиха наказателни точки (разминавам се със златния медал, ама нали се боря поне за тиквен). Айде на гигантския слалом!Сега вече имам мускулна треска. Ще подам оплакване до съдиите. Как може да направят трасето толкова стръмно и в двете посоки. Не помогна даже горещата вана.
Глава пета
Вече се накокошинвам само при вида на закуската. Скоро и аз ще почна да снасям.Днес олимпиадата продължава със спортно ходене по завоите на 17 мили и Монтерей. Заобикаляме и препятствия като портокалови градини, лозови насаждения и тук-таме някоя сонда за нефт, ей така от нищото межди плантациите. Окото се разсейва и от призрачно-сребърната гледка на Тихи океан. Май пак ще имам наказателни точки. Те да ми дадат тиквения медал, участието е важно. Пак ни метнаха с "удобни" легла. Ама то удобството им се измерва в ширината. Така е като си падат от категория сумисти повечето хамериканци. Тез легла другояче няма да издържат.На сутринта ме болят кокалите, но няма значение. Важното е да съм по трасето. Подтичване с подскоци посока Л.А. Любимата ми дисциплина, на най-любимия ми ден. Днес остарявам. С още една година. Поне така пише в календара. Ама мен не ме питай никой дали искам да остарявам.И кво толкоз намират в тоз тъп Л.А. - две големи кина с малко панаир пред тях и много звездички за настъпване. Кога друг път ще ме прегръща Дарт Вейдър, Спайдърмен и Супермен накуп. Ама само толкова. Продължаваме с подскоците и подтичването. Почти като в маратон. До Сан Диего. Още малко. Ще удържа фронта. Тиквения медал ми е вързан в кърпа. И без това е сезона на тиквите. Хелоуин чука на портите. Така маскирани ще закриваме олимпиадата. Като остаряваща ми се полага една чаша червено вино. Безпаметен сън преди последния ден.Дали да не отскоча рано сабале до Мексико. На хвърлей място сме до границата. Май ще ме дисквалифицират, че развалям климата в отбора. Днес и без това ни разделиха на две. Едните ще се надпреварват по бързо препускане и често мокрене във Морски свят, а другите - в това число и моя милост, ни пращат на лекоатлетическа обиколка на града, един вид модерен петобой - прелитане над мост, плуване с препятствия под формата на самолетоносачи, бягане назад във времето, овчарски скок и хвърляне на камъни по патките в езерцето на пристанището.Последна дисциплина - бягане по тъмно посока хотела на летището за участие в церемонията по раздаването на тиквените медали.Удържах фронта. Никой не ме пита жива ли съм, здрава ли съм. Бях на финала - това се брои. Заради наказателни точки - само тиквен медал. За спомен на децата. Нямам търпение да ги видя. Дали съм им липсвала.Айдеееееееееееееее, разциврих се......
Финал
От сън спомени нема. Скачай в обувките и беж да товарим багажа на самолета. Беж да бягаме краченца. Към дома. Далеч от Америка.Открих я тая пуста Америка. И кво толкова - само тикви видях. Айде от мен да мине - малко нашарени камъни, тук таме някоя катерица и океан. Ама той не бил тих. Никак даже. Много странности има в тая Америка - тих океан дето не е тих, златен мост, а той червен, портокалови градини, а между тях нефтена сонда.Важното е, че вземах медала за издържливост.Ама като сме решили да чупим, нека чупим докрай. Последното нещо, за което се сетих е, че не пихме кафе в самолета, щото се счупила водната помпа. Та и в тоалетните нямаше вода (ама това е една друга история)