събота, 10 май 2008 г.

Терсене човек още преди да се роди

Термин 20 юни.
Чакаме едно малко сладко момиченце.Но... това момиченце проявява характер.
Още преди да се е родило.Не иска да излиза. Стои си на топло при мама и не мърда.
В един миг реших, че то не иска да е зодия Блиzнаци. Иска да е рак.
Успокоих се. Знам, че няма неродено бебе. Все ще и помогнат някак да излезе.Зодиакът влезе в Рак. Легнах си неспокойна. Усещах тренировъчни болки. Унесох се и заспах.По едно време нещо ме ръчка. В просъница поглеждам часовника. Боли. Преминава. Мина време. Пак боли. Поглеждам пак часовника. 10 мин от предната. Унасям се. Пак боли. Пак часовник. Пак 10 мин.
Ха! Има раздвижване.Изчаквам кротко още половин час. Вече не спя. Вече съм нетърпелива.Пеперудките из корема ми се разхвърчаха. Дали?Мина още половин час. Вече са на 8 мин. Иде ми да се хиля като пача.Ставам тихо и кротко и отивам в банята. Пускам гореща вода във ваната. Ще правя акушерската проверка. Ако минат, значи е фалшива тревога.
Хехехе! Не минават. Продължава да си боли. Аз почвам да пъшкам. Да прилагам разни техники на дишане. Да пуфтя като локомотив.След ваната реших, че е време за по едно кафе и една върла закуска. Като невидяла ометох огромни количества хляб, сирене и домати. Ще рече човек, че ще идва второ пришествие. Събудих нежно половинката с думите ”Време е”. Той като скочи, в паника, нахлузи дрехите и готов да ме кара до клиниката.
Ха, седни сега, пийни едно кафе! Ти да си видял първескиня да роди за половин час? Пие кафе човекът, ама му тъка отвътре. Ще си изгори езика от нерви. Люхна го и скочи.Грабна ми чантата и готов да ме кара. Да, ама болките станаха на 5 минути. Докато сляза до колата, пуфтях и пъшках като за световно.Добре, че сме наблизо. Има няма 3-4 минути с колата. Ако не го спирах, мъжа ми сигурно щеше да отнесе глоба за превишена скорост. Що ли се чудя, всичките мъже са такива.
Като пристигнахме в клиниката мен бавно и постепенно почна да ме обзема паниката. Болките продължаваха да си идват на 5 минути, обаче разкритие само 3 см.Мъжът ми ме остави с майка ми и отиде на работа. Пък и какво ще виси да чака, най-малко 10 часа ще минат. Такава ми беше вътрешната нагласа. Не знам що тегели направих по коридорите на болницата. Болка, спирка, дишане, масаж, почивка, разходка, болка, спирка, дишане... Часовете се нижеха неусетно.По едно време умалях и поисках да си легна. Беше ми добре само на едната страна, да ама на бебето – не. Обърнах се на другата.По едно време болките станаха нетърпими. Толкова се бях унесла в ритъма дишане, издишане, пик на болката, спад на болката, че бях загубила представа за времето.Викам на акушерката да ми сложи обезболяващо. Тя се смее и ми вика, че вече ще раждам и не останало за кога да ми слага. А аз клатя глава и викам – То затова ли толкова ме боли.Както бях отмаляла и унесена, то изведнъж се мобилизирах. Ето, края се вижда. Скоро ще гушна човечето. Настана една суетня. Дойде докторката, попита ме може ли стажантките да гледат.За мен нямаше значение. Бях на финалната права. Концентрирана в усещанията си. Има ли напън, няма ли, кога почва, кога свършва.Цялата бях станала слух и поемах само командите на акушерката. Дай! Задръж! Пусни! Дай! Задръж!Аааааааааааа виждам вече главата. Леле каква рунтава черна коса.Душата ми забунтува. Как черна коса бе, хора! Чак исках да спра да раждам. Толкова ми стана криво.Но това трая само секунди. В следващия напън само дето не ми изскочиха очите и звездички видях. Главата била вклинена. Още малко... Вижда му се края...
Още малко.Още две вдишвания и малкото човече изскочи като тапа. То заплака веднага. Аз заплаках веднага. Протегнах ръце да го взема.Подадоха ми го – омазано в бяло, в червено като патладжанена мартеничка. В бяла хавлия.
Топло, пълно с живот, съпротивляващо се на хладната стая, на режещия дробчетата му въздух, на различния шум, ритащо и заявяващо с пълен глас на целия свят “Вижте ме, аз съм тук, дори и да не ме искате!” същество.
Едно беззащитно, порозовяващо, дишащо, търсещо същество. Бебе. Детенце. Момиченце. Моето момиченце. Моето...Кънти в ушите ми – моето, моето, моето. Като ехо без отговор.Чувствам се празна, безвъздушна, безтегловна...Човечето търси да се гуши, търси да ме души, търси да суче. Намери...Каква наслада. Каква буря от усещания пронизват тялото ми.
Като пияна съм, бездиханна, ненаситна. Да попия всеки един миг. Всеки един миг от един живот пълен с изненади, опак живот на опако детенце.
Моето малко раченце. Моята дъщеричка!

2 коментара:

  1. Направо ме разплака! Припомни ми всичко което и аз изпитах и първия и нтория път :)
    Страхотен разказ, изпълнен с толкова много емоция, пропит с чувства!
    Невероятна си!!!

    ОтговорИзтриване
  2. Страхотно!Върна ме назад във времето и ми стана едно такова милоо..Виждам,че на рачето му наближава РД.Да ти е живо и здраво!

    ОтговорИзтриване