четвъртък, 15 март 2012 г.

Монолог на една клечка.



Толкова е тъмно и топло. Всичките сме наредени плътно една до друга. Чувства всяка една толкова близка, без значение че сме ръбати, незагладени, дълги и тънки. Обичам всичките - различни сме. На една главата и е мъничка, на друга овална, на трета продълговата. Но сме все клечки - прекрасни, тънки, стройни, малки розови главички. Самото съвършенство на изкуството!
Нещо става! Къщата ни се мърда. Явно някой ни взе да ми мести. Настана леко разместване, но в един момент всичко спря и се възстанови равновесието между нас.
Унесох се в мечти. Мечтаех си за прекрасна голяма камина, пълна с много големи пънове в нея, малки сухи клонки. Мечтаех да се докосна до ръба на къщата ни, да се отъркам в него със скоростта на светкавица и да гушна светналата си глава между клонките и цялата да стана светлина и топлина...
Мина време. Някои от нас дремеха, други и мърмореха нещичко под носа, трети обсъждаха големината на главите си. В един момент стана светло, къщата ни се отвори и настана студ.
Брррр, навън беше неприятно, мрачно, виещо. Прехвърчаха снежинки.
Една малка суха ръчичка се пресегна и влезе в къщата. Нескопосано пое една от нас и я драсна по ръба на къщата. Ах! Нейната мечта се сбъдна. Как исках да съм на нейно място...
Малката суха ръчичка се пресегна отново и взе още една от нас. Отново блясък, топлина! Отново една мечта се сбъдна...
Трети път малките замръзнали пръстчета посегнаха да ровят в къщата ни. Бяха твърди, нескопосани, ледени. Почти неприятни на усет. Но имаше някаква остатъчна топлина и нежност в тях. Усещах я!
Сега беше мой ред. Идваше моята мечта наред. Толкова бях нервна, не можех да изтрая дори неколкократните опити на пръстчетата да ме разтрият в ръба на къщата, докато успея да светна.
Най-после! Ето ме в цялата ми прелест ...
Оглеждах се напразно да видя голямата камина, големите пънове, малките сухи съчки. Само една малка замръзнала суха ръчичка ме държеше едва едва.
Изведнъж пред мен се изправи една жена. Стара съсухрена женица, с бедни изпокъсани дрехи, дори без кърпа на главата. Жената светеше, също като мен. Приближи се бавно и подаде ръка към мен.
Не, не към мен. Хвана малките замръзнали пръстчета и нежно прегърна потъналото в сняг телце, което ме държеше...
Аз горях, светех, топлех...
Имах една мечта...

Но изпълних друга. На малката Кибритопродавачка.

Отговор на "Предизвикателството на издателство "Точица"

Няма коментари:

Публикуване на коментар